(разгърната чернова на проект за социологическо проучване на корените на обществените притеснения от премахването на института на запрещението в България)Венелин Л. Стойчев, секция Публични политики и социални промени, ИФ, БАН
Текстът е фокусиран върху актуалния дебат за премахването на запрещението и въвеждане на модел за подкрепено вземане на решения. Анализът разкрива отнемането на дееспособността и поставянето под запрещение като практика, която противоречи на едни най-дълбоки ценностни основания на Модерността. Статията мобилизира ресурси от изследователската традиция на социологическата перспектива към социалните регулатори, за да допринесе дебатът за премахването на запрещението у нас да се освободи от гравитационните полета на типологично значими макроструктурни социални тенденции, чиито проявни форми у нас често се възприемат като дефекти на средата, съсловни, поколенчески или личностни девиации. Анализът отстоява тезата, че в съвременния свята не разкъсването (чрез запрещение), а съзнателното изграждане и устойчиво възпроизводство на обществени връзки благоприятства утвърждаването на институционален и социо-културен контекст, който да защитава правата и интересите на хората с (психични) увреждания.
Ключови думи: запрещение, подкрепено вземане на решения, публични политики, социология на социалните регулатори.
Keywords: prohibition, supported decision making, public policies, sociology of social regulators.
Обстоятелството, че крал Лир така категорично е диагностициран с известна форма на умствена изостаналост, изобщо не му пречи дълги години успешно да управлява Британия благодарение на: 1) подкрепеното вземане на решения, за което допринасят неговите доверени придворни съветници, дъщери и зетьове, а така също и на 2) делегираната от традицията професионална терапевтична услуга, предоставяна от шута. Трагедията настъпва, когато крал Лир решава да абдикира и да раздели материалните си активи между трите си дъщери, а скоро след това отключва и параноидна шизофрения – започва да твърди напред-назад, че е от знатен произход; има натрапчиви страхове, че кралят на Франция ще нападне Британия и т.н.
Тук общественото мнение вече се поляризира, подмолно подкокоросвано от традиционните медии и социалните мрежи. Разбира се, двубоят е на терена на запрещението – може ли бившият крал да се грижи за делата си, или е най-добре да му бъде определен настойник, който да решава вместо него.
***
Чисто формално проблемът е, че на 26 януари 2012 г. Народното събрание ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания, а чл. 12 т. 2 на този документ гласи, че „държавите-страни по настоящата конвенция признават правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали във всички сфери на живота“. В същото време у нас действат останките от Закона за лицата и семейството, според чл. 5 на който „непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение“. За преодоляването на този правен абсурд, през 2014 г. Конституционният съд задължи Народното събрание да приеме законодателство, което да отговаря на съвременните правни разбирания и да отмени запрещението. Новият законопроект минава на правна комисия през 2016 г. и тогава дебатът е защо на парламента са нужни цели четири години, за да се съобрази с конвенцията. Законопроектът така и не става закон и днес у нас над 8 000 души са под запрещение (според данни на гражданския сектор).
През лятото на 2023 г. по инициатива на Българския център за нестопанско право бяха проведени 22 дълбочинни интервюта с лица под запрещение, съдии, адвокати, преподаватели, доставчици на социални услуги, вещи лица (психиатри и психолози). За жалост настоящият текст няма как да покрие всички теми, които бяха засегнати по време на интервютата. Настоящият текст цели само и единствено да допринесе за по-информиран обществен дебат за разрешаване на остър социален проблем, който сме успели да заплетем в гордиев възел.
Двете доминиращи гледни точки по въпроса за запрещението са представени достатъчно плътно в публичното пространство и затова само бегло ще ги щрихираме за целите на изложението. Респондентите, които защитават статуквото и института на запрещението, настояват, че „запрещението безспорно има кусури, които трябва да се оправят”, но „да отмениш напълно запрещението е все едно да ти се спука гумата на новата кола и вместо да я залепиш, ти да изхвърлиш на боклука цялата кола“. Тези хора са убедени, че у нас все още няма изградена алтернатива и отмяната на запрещението би означавала „много хора да бъдат оставени на произвола на съдбата“, „напълно беззащитни срещу измами и злоупотреби“, а тъкмо държавата посредством запрещението е „призвана да брани техните права и интереси“. Хората под запрещение са „като малките деца, те са неспособни да се грижат за себе си – ако оставиш децата да решават сами, те по цял ден ще гледат телевизия и ще се тъпчат с шоколад“. Ето защо обществото ни „трябва да развие чувствителност към страданията на хората с психична болест“, „да бъде много по-съпричастно“ и „вместо да ми водят дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, т. нар. правозащитници трябва да стават настойници, да влизат в настойническите съвети и да се грижат за болящите и страдащите от психични проблеми“.
Респондентите, които настояват за незабавна отмяна на запрещението, твърдят, че „запрещението е гражданска смърт“, че алтернативата е в „подкрепеното вземане на решение“, че ограничаването на права посредством запрещение е непропорционална мярка, която „изобщо не защитава най-добрите интереси на лицата с психични увреждания“. „Съвременната медицина, неврологията, психиатрията, психологията са толкова напреднали, че вече много от заболяванията, които навремето са се смятали за нелечими, се овладяват, пациентите са в продължителна ремисия, с години не правят кризи, но заради запрещението не могат да работят, не могат да се разпореждат с имуществото си, не могат да пътуват, да сключват брак, изобщо да управляват сами живота си, те буквално са едни граждански затворници“.
Макар и двете доминиращи гледни точки по въпроса на запрещението да изглеждат напълно непримирими, то анализът на емпиричните данни разкрива много припокриващи се полета:
1) И двете основни групи споделят опасенията, че тъкмо социалната среда у нас е неблагоприятна, че „обществото ни страда от тежко отчуждение, егоизъм, корупция, липса на състрадание”, (домашно и училищно) насилие и затова хората в уязвимо положение са особено силно застрашени от измами и злоупотреби, срещу които никой не е напълно застрахован. В този смисъл дебатът за публичните политики по темата у нас не е какво е най-доброто за хората с интелектуална затруднения и/или психични заболявания, а кое е най-малко опасното за тях (и за обществото).
В същото време и защитниците на запрещението сами привеждат примери за лица, които са се чувствали чудесно, докато за тях са се грижели родителите им, но са били поставени под запрещение „за тяхно добро“, след като родителите са починали и не е имало пълноценни социални услуги, които да поемат грижата. Адвокати на лица с отменено запрещение споделят, че „всеки път ми е притеснено, защото знам как е в България и не мога да имам сигурност, че всичко ще мине гладко след вдигането“ (на запрещението). Така втората допирна точка е в 2) разбирането за запрещението като временна мярка, като институт, който подлежи на отмяна, но когато има достатъчно гаранции в средата за правата и интересите на уязвимите лица.
Следващата точка на примирие е, че 3) запрещението в актуалния му вид не е достатъчно гъвкаво, за да може да отговори на индивидуалните нужди на хората с психични проблеми. Ето защо участниците в проучването поставят на масата за обсъждане поредица от предложения, които да защитят интереса на уязвимите лица, съобразявайки се с дефицитите от социални услуги и подкрепяща среда в обществото: премахване на пълното запрещение, запазване на „някаква форма на ограничено запрещение“ с по-строг контрол върху действията на попечителите.
Емпиричните данни регистрират, че в средите на магистратите и експертите се е утвърдило вътрешното разделение между „по-консервативни“ и „по-либерални“ (или „по-прогресивни“), че има прокурори, съдии и експерти, които са по-склонни в работата си да се уповават на института на запрещението, че според адвокати изходът от едно дело за запрещение „в много голяма степен зависи от това кой съдия ще ти се падне“ и затова „обмислям дори да сменя адресната регистрация на моя клиент, защото шансовете му в този точно съд са почти никакви“, а „запрещението му бе вдигнато от друг съд, докато беше настанен в психиатричната болница, но адвокатката на роднините му обжалва и отново сме на изходна позиция“.
Разбира се, обстоятелството, че дадено решение зависи от личността на съдията, е препятствие пред модерното право като водещ социален регулатор, претендиращ за абстрактност, универсалност и легитимност. Затова е важно да припомним валидността на аргумента „така е в Европа“ и претенциите за ценностно превъзходство на онези международни актове, които ние сме ратифицирали. Още повече, че сред интервюираните експерти съществува ясно съзнание, че българското право не е възникнало върху собствените си корени у нас, а е вторично. Това съзнание подклажда напрежението между 1) правото като инструмент за обществена модернизация отгоре (социално инженерство чрез законодателство) и 2) като регулатор на вече установили се социални отношения заради съмненията, че оставена сама на себе си, нашата социална реалност изобщо не притежава потенциала да породи обществени връзки, които да изискват правна регулация. Ето защо и „по-либералните“ магистрати се възприемат (а и отвън биват възприемани) като авангард, който внедрява в практиката у нас „съвременното разбиране за право“, докато „по-консервативните“ са в ролята на изразители на гласа на опита и разума, който отчита, че правната регулация изпреварва общественото развитие, но настоява да не се прекалява с дистанцията, за да се избегне пълното откъсване от това, което е възприето за нормално в правната норма и нормалното за обществото (в конкретния случай – да не се прибързва с пълната отмяна на запрещението, докато не се изградят мрежи за подкрепа и социални услуги). По принцип тези упреци бе следвало да са към законодателната власт, а не съдебната. Но това е другата страна на същия медал дотолкова, доколкото политическите субекти у нас не се стабилизират чрез представителството на обособени граждански интереси, а чрез достъп до преразпределителните механизми на изпълнителната власт, което включва европейски фондове. Така възниква нуждата от (поне имитация на) транспониране на законодателство, което е несъвместимо с преобладаващи обществени практики и съответните им ценностни нагласи. По силата на тази логика „прекалено либералните“ магистрати трябва „да бъдат приземявани“ от по-опитните си колеги, когато се предоверят на международното законодателство, а „консервативните“ публично са легитимирани като гарант, че процепът между правилно и правно у нас няма да се разшири до каньон. На този фон става ясно защо първоначалните очаквания, че ще бъдат регистрирани и анализирани механизмите за ценностен преход от лагера на „консерваторите“ към лагера на „прогресивните“, но не и обратното, – катастрофираха в емпиричните данни; изследването установи и противоположната тенденция, при която изначално „прогресивни“ магистрати възприемат по-консервативни възгледи, които се отразяват както на позициите им по отношение на запрещението, така и на делата им.
Кой всъщност е Лир? Връзките между Модерност, пазар, право и наука не са просто темпорални, а съдържателни. Като носеща макроструктурна предпоставка на Модерността пазарът оказва натиск за по-голяма конкурентоспособност, а оттам и насърчава иновативността и предприемачеството при намаляването на непроизводствените и производствените разходи за изработването на стоки, предназначени за абстрактни клиенти. Предприемачеството е в основата на диференциацията в мисленето, в производството (първо при манифактурата, а след това и при машините и компютърните алгоритми), в социалните светове, които започват да следват свои собствени логики, съпътствани от съответните всекидневни идеологии. Нарояването на идеологии, на различни гледни точки и ценностни системи остро поставя въпроса за истината, защото предприемачеството изисква света – както в природния, така и в социалния му план – да се управлява, а за това трябва да се познава. Ето защо е необходима наука, която да доведе до истината. Колкото повече се развива науката, толкова по-добре ще познаваме и управляваме света, а когато го опознаем достатъчно добре, ще можем да бъдем щастливи на Земята. Модерност означава обещание за щастие на Земята. Модерност означава, че човек е автор на живота си. Но ние, хората, живеем в общество и затова няма как да има авторство, ако няма влияние върху условията за разгръщане на човешкия ни потенциал (обществото). Така Модерността ни раздвоява – ние хем трябва да играем на терена на обществената игра (като индивиди да преследваме частните си интереси), хем да участваме в изграждането и поддържането на този терен (да бъдем активни в дефинирането и отстояването на обществения интерес). Модерният интерес не е тъждествен на егоизъм, а точно наопаки – думата произлиза от латинското inter – вътре, и esse – съм: ние имаме интерес, когато сме вътре в някаква обществена задача, кауза, мисия, визия, авантюра. Интересите ни – нишките, които ни свързват с другите в общество – ни правят модерни хора, които имат потенциала да се разгърнат като личности (да имаме това – макар опосредено и разкъсвано от напреженията между „публично” и „частно“ – авторство над живота си).
По силата на тази социална логика личността е базисна модерна ценност. За да може личността да се разгърне, е нужна предвидима среда и затова правото се превръща в ключов социален регулатор в модерните общества. Каузата за фактическото – а не само декларативното – приобщаване на всички човешки същества под купола на правото, независимо от социално и природно детерминирани ограничения (включително и умствени затруднения и психически заболявания) е израз на разбирането на ценностните предпоставки на модерното право, а и на самото модерно общество. Това легитимира гражданската етическа задача запрещението, което с отнемането на дееспособността разкъсва връзките с обществото (което означава, че прерязва интер-есите и удушава личността), да бъде преодоляно в полза на практики, които възстановяват и изграждат връзки, каквито съвременните (природни и социални) науки и развитието на технологиите все повече предоставят.
Погледнато от тази ценностна перспектива, остава необяснимо защо у нас все още има вещи лица, които „вместо да си свършат работата“ и да работят за „най-доброто за хората с умствени увреждания, което съвременната наука предоставя“, често пъти стават смешни в съдебната зала, защото „са поставили диагноза от врата“, „сменили са името, ама не и ЕГН“, „парадират с наукообразен език“ и др., и защо все още има магистрати, чието вътрешно убеждение проявява склонност да се предоверява на такива вещи лица.
От една страна, не само в нашите съдебни зали и съвсем не от вчера съдебно-психиатричните експертизи понякога предизвикват присмех. „Тези всекидневни дискурси за истината, които убиват и които ни карат да се смеем, те са тук, в самата сърцевина на нашата съдебна институция. Не за първи път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII век начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика, понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки“ по думите на М. Фуко. Но този смях не се дължи на някакви характерологични особености на конкретния психиатър, а е вътрешноприсъщ на социалната роля: „палячовщината и функцията на експерта психиатър са свързани помежду си: тъкмо в качеството си на функционер той е палячо“ (М. Фуко, Анормалните).
Ето в какъв смисъл тези 1) психиатри и психолози, които в качеството си на призовани като вещи лица „нямат куража“, „гръбнака“, „доблестта“ или „професионализма“ (по езика на респондентите) да отстояват границите си пред съда и да заявят категорично кога говорят „като учени“, „кога от човешки опит“, кога „просто от конформизъм или чист мързел“ и тези 2) съдии, прокурори и адвокати, които смятат, че не е тяхна работа „да настояват експертите да обосновават заключенията си на базата на ясна, проследима и възпроизводима методология“, да не допускат „смесването на лично мнение с професионална оценка“ и на „внушения, свързани с миналото на клиента ми, които нямат нищо общо с болестта му, а с ценностната му система“, –отварят пролука за това подмолно нахлуване на дехуманизиращи дисциплинарни практики в съда („нормализиращата“ власт на Фуко), които може и да изглеждат смешни от дистанцията на времето и пространството, но предрешават съдбите на живи човешки души.
Личността има нужда от интимно пространство (в смисъла на Хабермас), а дисциплинарните институции нахлуват в това пространство, за да извадят оттам спомените, мечтите, копнежите и страховете. Целта е постигната, когато не само лицето, тялото, дрехите, но и собствените мисли станат чужди. Ето за илюстрация из автентичните гласове на хора под запрещение:
„Тогава не бях болен, а бях гневен. Бях гневен, че не ми оставят никакво пространство да мърдам. Нашите знаят как да ми натискат копчетата, така че да ме вбесят. После викат полиция. Полицаите всеки път ме бият, ритат ме, слагат ми белезници, а аз не се съпротивлявам, казвам им, че доброволно ще отида с тях, само не искам да ме закопчават. Но на тях са им казали, че съм луд и те ме закопчават. После ме карат направо в психиатрията. В психиатрията ме връзват с каишите, държат ме гладен и жаден три дена и три нощи. Надрусват ме, за да не мога да се концентрирам, да не мога повече да контролирам мислите си. Мога да наблюдавам отстрани мислите си, но това е като през прозореца на влака, не мога да ги управлявам. Стоя така един месец-два, понякога повече, там времето тече с друга скорост, после ме пускат и всичко започва отначало. Всеки път става все по-зле и по-зле…“
В „Разширената онтология на ценностите“[1] показваме как кризите на българската модернизация провокират и възпроизвеждат ценностна неконсистентост, която позволява на всекидневното съзнание (скрито от самото себе си) да запълва дупките между изискването за поемане на отговорност и липсата на среда и инструменти, които да позволяват носенето на отговорност. Текстът е достъпен и тук ще се спрем на три важни експликации, свързани с темата за запрещението: 1) истината; 2) поемането на отговорност и 3) значението на интуицията при вземането на решения.
1) Проучването регистрира представата за една истина, която не е обективна, не е достъпна чрез науката, а е въпрос на пиар, на „надвикване”, на контрол върху медиите и пропагандните канали. Това се отнася както за социалния свят (например истината за войната на Русия срещу Украйна), така също и за природния (има ли нов коронавирус и ефективни ли са ваксините срещу него). Оттук следва, че яко няма обективна истина, няма нужда и от наука, която да я достига. Следователно, от една страна, споменатите в началото на изложението притеснения, че „не всички съдии и психиатри отговарят на най-високите стандарти за професионализъм“, са само на една ръка разстояние. От друга страна се задълбочава липсата на съпричастност, на интерес към другия, към различния, който вече не се възприема като възможност за по-добро разбиране на самия себе си, а като бреме.
2) Няма как да носиш отговорност за неща, които са отвъд оперативното поле на твоя контрол и не се поддават или се съпротивляват на влияние. В халтава социална среда отговорността е непосилно бреме. Ето защо такава среда ни насърчава да вярваме, че не развитието на умения за поемане на отговорност, а освобождаването от бремето на отговорността е най-доброто, което можем да направим за най-близките си. Липсата на вяра в себе подклажда търсенето на някакви външни опори – „обективни ценности“, „авторитети“, „изконни традиции“ и т. н. Освобождаването от бремето на отговорността е най-доброто, което копнеем за себе си и затова го приписваме и на уязвимите – безметежно блаженство отвъд разкъсващите противоречия на вземането на решения, които никога не са правилни, но поне да са по-малко грешни.
3) А когато решенията не могат да бъдат взети въз основа нито на рационални, нито на ценностни или базирани на опита критерии, то се покачва значението на интуицията – решенията се вземат „с червата“, „с вътрешния глас“, „с медитация“, „съзерцание“, „прозрение“.
Заключение
Етическата задачата, която крал Лир и Шекспир поставят пред съвременните общества, е доколко ще успеем да изместим границата и да разширим обхвата на достъп до тези човешки души, с които можем да установяваме и поддържаме връзки, да имаме общи интер-еси (в духа на конвенцията за правата на хората с увреждания). Въпросът, който стои пред нас в съвременна България, е дали ще успеем да сплетем интер-есите си в общество, което да стабилизира личностите и да позволи поемането на отговорност, за да управлява правото (независимо дали Лир или който и да е друг е на власт), или пък ще продължаваме да режем връзките си с другите и така още повече ще се отчуждаваме от самите себе си. В единия случай ще можем да закрием института на запрещението и „лудниците“, а в другия ще превърнем от обществото си лудница, в която всеки е самотник в собствения си свят.
[1] https://bcnl.org/uploadfiles/documents/
Ever Clever Association 