venellin

ИНДИВИДИМУНИЗАЦИЯ

In articles on февруари 9, 2015 at 6:00

(Това е финалната част на доклада по Проекта на ЛАРГО “Общностен мониторинг на здравните услуги в ромския квартал „Изток” на гр. Кюстендил”, Проект № OR2013-11641)

В този анализ няма да се спираме на медицинските аргументи в подкрепа или против изразените в рамките на изследването мнения. Искаме само да подчертаем, че съществува значимо несъответствие между предварителните очаквания за същността на проблема и вътрешната гледна точка на участниците в проучването. Настоящето изследване не дава неопровержими свидетелства в подкрепа на тезите, че ромите не плащат здравни осигуровки, защото са бедни; че боледуват, защото нямат хигиенни навици и че нито ходят на профилактични прегледи, нито приемат лекарствата, които личните им лекари предписват.

Участниците в изследването дефинират проблема по друг начин:

Пето, размита отговорност между институциите. Проблемът, който веднага излиза на повърхността по темата здравеопазване е прехвърлянето на топката – най-често между спешната и неотложната помощ.

Едно наше момиченце цяла нощ го разкарваха – не било спешен случай, да го върнем в поликлиниката; не било за поликлиниката – да го приемат в болницата; не било за болницата… Изпуснахме го. На сутринта си отиде детенцето. На осем годинки беше… момиченце… златно дете… пневмония…

 

Поради подобно избягване на отговорност една жена наскоро родила у дома си:

Аз отидох да видя какво става, защото целия квартал се събуди, помислих, че колят някого. Те се обадили на 112, обаче там решили, че не е спешно и не идват. Жената роди, всичко е наред. Мъжа й и една друга съседка изродиха бебето. Дойдоха от бърза помощ чак като разбраха, че е родила. Само казаха по телефона да на пипат пъпната връв, за да не се инфектира. Чак накрая дойдоха, когато всичко беше свършило, защото не било спешно.

 

Примери за взаимно прехвърляне на отговорността между институциите излязоха много в хода на провеждане на проучването. Ето още един типичен:

Момченцето е със счупен крак и цяла нощ го разкарват между поликлиниката и болницата. Едните викат „не е за нас” и другите викат „не е за нас”. И накрая докторът от поликлиниката побесня просто и взе телефона и той им се обади в болницата, и им се накрещя, и те чак тогава го взеха детето да му наместят и гипсират крачето… Често се случва тука… Добре че докторът излезе свестен.

 

Подобни ситуации преживяват и някои родилки и то точно в моменти, в които най-малко желаят да стават жертви на вътрешните напрежения между лекари и лечебни заведения:

И аз вече ще раждам. Отивам в болницата, а те като разбраха, че докторката, която ми следеше бременността е от Дупница, и ми казаха „отивай да си раждаш при нея в Дупница”. Много лошо се държаха с мене. Ама накрая ме взеха и си родих. Слава Богу, всичко мина добре. Ама се сърдят, като си била при доктор, който не е от тяхната болница. Тя е в болницата в Дупница, но си има частен кабинет тука, в града. Аз си я избрах и при нея си ходих…

 

Тук трябва ясно да се подчертае, че напреженията, които участниците в проучването споменават са най-вече между спешната и неотложната помощ. Изключително рядко се споменава за подобен тип напрежения между личните лекари и останалите институции. Както ще видим по-нататък в анализа, като общо правило, жителите на квартала са изключително доволни от работата на личните лекари и на специалистите от медицинския център АДРА (който функционира в квартала) както по отношение на тях самите, така и по отношение на децата. Лекарите от болницата в Кюстендил също се радват на признанието и благодарността на пациентите от кв. „Изток”. Не така стоят нещата, обаче, когато става въпрос за медицинските сестри.

 

Шесто, проблемът с детското отделение в болницата. Ако не повече, то поне толкова ярко, колкото проблемът с прехвърлянето на отговорността стои и въпросът с препълненото от ромски деца детско отделение в кюстендилската болница. Този проблем съдържа в себе си поне три различни компонента, които трябва да се разграничат за целите на настоящия анализ.

От една страна стои въпросът за многото белодробни заболявания на ромчетата:

Там един етаж е отделен само за ромите. И непрекъснато е пълно. Да не кажа препълнено. Случва са да изнасят легла и по коридорите дори. Само наши деца са там. Астма, грип, червено гърло, температура, пристъпи, инхалации, урбазони – само с ромски деца е претъпкан цял един етаж.

 

И още едно красноречиво изказване за илюстрация на този сериозен проблем:

Ние сме си там дежурни. Всеки месец. Като почнеш от есента, та до пролетта – ние сме все там. Изпишат го и след една-две седмици, пак ни приемат.

 

Подобни притеснения се появяват много в проучването и проблемът с белодробните заболявания на децата от квартала е оставил изключително ярък отпечатък върху съзнанието на голяма част от майките. Затова:

Във всяка къща едва ли не има астматично дете. Ние си живеем вече на инхалации. Апаратчето навсякъде и по всяко време е с нас.

 

За щастие, участниците в проучването на споменават за фатален изход вследствие на алергичен/ астматичен пристъп. Според тях причините за разпространението на белодробни заболявания са няколко:

Знаете ли кога от общината мият улиците в квартала – само когато има избор. Ама прахолякът не се вдига само на избори, нали? Няма настилки по улиците, газим в кал, която става на прах, посипват пътя с един бял филц, който прави всички покриви бели. Е това го дишат тука децата, влиза им в гърдичките. Как няма да са болни от астма?

 

И още причини от същия порядък:

Въздухът, който дишаме е много мръсен. Особено през зимата всички тук се отопляват на дърва, на въглища. Това го дишат децата, няма къде да отидат. Затова всяко второ цигане е с астма.

 

Лекари от града, обаче, не са напълно съгласни с подобни обяснения:

Повечето астми са в следствие на усложнения от изкарано вирусно заболяване. Само въздухът не може да е причина за подобни заболявания.

 

Ето мнението и на друг специалист:

Всички сме израсли с такъв въздух. Това, че се отопляват на печки не може да е само по себе си причина. Виж, ако бебето е в стаята, стаята се отоплява на дърва и вътре бабата и дядото пушат в същата стая, тогава това може и да доведе до астма на бебето.

 

Но ако проблемите със замърсения въздух изискват по-цялостно, скъпо и времеемко решение, то изглежда сякаш следващия подпроблем е по-лесно разрешим. Реакциите срещу здравната система у нас като цяло, често са по повод на точно този проблем. Става въпрос за конфликтите с персонала на болницата, най-вече с медицинските сестри:

Ама те сестрите се правят на по-големи началници от докторите – викат ни, карат се, бият ни. Тя ми вика, а аз я скубя. Иначе не става.

 

Подобни конфликти вземат доста остри форми:

И ние чакаме-чакаме да ни приемат, а никой не идва, а ги чуваме как си говорят и си се хилят вътре в стаичката. И мъжа ми вече не издържа и искаше да влиза вътре и да ги бие, ама добре, че го спряхме.

 

В изследването се появиха доста самопризнания за акумулирана агресия срещу персонала в болницата:

Аз съм с бъбречна криза. Ама боли, та две не виждам. И три часа чакам в коридора някой да ми обърне някакво внимание. И накрая не издържах просто от болка. И взех един стол и исках със стола да разбия вратата и да вляза вътре. Добре, че имаше там едни наши жени в коридора, та ме видяха със стола и ме спряха.

 

Освен това:

Тя изобщо не ме познава, но нещо си е изнервена за друго и още от вратата започва да ми вика че съм к*рва. А мъжът ми е там и тя пред него ми вика, че съм била к*рва. Е какво е това отношение?!?

 

От друга страна някои разкази търсят вината не само в отношението на сестрите от болницата, но и при поведението на роми:

Има и много невъзпитани циганки. В болницата се спазва режим – между два и четири трябва да спят децата. Ама има циганки, дето изобщо не се съобразяват – излизат си, ходят си на кафенце, пушат си, говорят високо. И сестрите им се дразнят и им се карат. Аз също съм им правила забележка, ама те не разбират от дума…

 

Според изследването най-често повод за конфликти в болничното отделение е хигиената:

Ами не е нормално за двайсет жени да има една баня и една тоалетна, извинете. Не може ти да си с детето, дето е болно и да се редиш в коридора на опашка за баня. Не че няма други бани и тоалетни. Има, ама са заключени, защото, в интерес на истината, някои циганки много цапат.

 

Медицински сестри настояват, че трябва да има по-строго отношение към пациенти, които не спазват реда в болницата:

Тя си зарязва детето в стаята и по цял ден стои на терасата да пуши и да пие кафе. Като и дойдат на свиждане, цялата махала се изрежда да го целува това дете, а то трябва да е в изолация.

 

И още:

Не можем да ги отучим да се перат. Непрекъснато се перат и простират по радиатора. Не разбират, че този влажен въздух пречи на децата им да оздравеят.

 

От гледната точка на сестри от болницата проблемът е, че:

Самите майки са си още деца. Тя си е дете на 14-15 години и трябва да се грижи за друго дете. Затова няма дисциплина, защото тя самата е дете. И ти сега се чудиш с малкото дете ли да се разправяш, с голямото ли…

 

Ето защо:

Като дойде бабата да придружава същото дете, нещата са много по-лесни. Защото това е голям човек вече, разбира от дума, можеш да му обясниш. И като е с бабата за няколко дена детето е оздравяло, защото бабата спазва реда. А майката като си тръгне, и ние намираме, че е криела лекарствата в чекмеджето и нищо не му е давала на детето. Как ще оздравее това дете?!? (…) Майката като не дава пример за хигиена, откъде детето да се научи да си мие ръцете преди ядене.

 

И още детайли по тази тема от други роми:

Някои ромчета не са виждали тоалетна с тоалетна чиния, не знаят какво е клекало и той сяда през балкона или на канала и се изцъква. И после се запуши каналът и те затова се сърдят сестрите, че трябва да отпушват и че става наводнение.

 

Въпросът е, че не всички ромски деца и жени не са виждали клекало, а отношението към всички е сходно:

Просто сестрите, заради така, по-простите циганки се отнасят много зле с всички наши жени. Те не ги различават. Не знаят коя коя е. И понякога идва някоя възпитана, богата циганка, с колата, с прическата, с всичко, дето само с единия пръстен от едната си ръка може да изкара повече отколкото сестрата взима за цяла година, обаче те и с нея се държат като с мангалка. И това става повод за конфликти. Тя иска да си плати, ама да получи по-добра стая със санитарен възел, ама те се държат с нея като с парцал.

 

Все пак трябва да се подчертае, че има и доволни пациенти:

Дето се вика – криво седи, право си кажи. Аз съм доволна. Никога към мен не е имало лошо отношение в болницата. Винаги са били много внимателни, много любезни, много търпеливи. На мен ми дадоха стая. Видяха ме каква съм и ми отключиха само за мене в моята стая банята и тоалетната. Много добре се държаха. Ако и другите циганки не цапат и спазват режима в болницата, те във всяка стая могат да отключат банята и тоалетната.

 

Още един емблематичен разказ за болничен престой:

Те като ми записваха при регистрацията данните и видяха, че адресът ме е на село, а не е в махалата. И викат – „а, ти не си циганка, ще те сложим при българките”. Аз викам – циганка съм и искам при моите си познати. Те ме сложиха при българките. Аз първо изобщо не исках, ама после много добре се чувствах там и станахме даже приятелки с другите майки. Сега още си се виждаме понякога, ходим си на кафенце.

 

По-нататък в анализа ще разгледаме въпроса за (само)дисциплината. На този етап от анализа е важно да подчертаем, че двата подпроблема, които участниците в изследването свързват с по-общата тема за болницата са белодробните заболявания на децата и конфликтите със сестрите. Третият подпроблем е системен и засяга интересите на пациентите и болницата:

И нас ни изписват след една седмица, а детето още е болно. И те го виждат, че е болно, но ни изписват. А носът му тече като чешма. Обаче нямали право да ни държат повече по здравна пътека. И ние след няколко дена отново сме там, само че уж с друго заболяване, понеже нямали право да ни приемат със същото. А то просто не е излекувано детето предишния път, но ни изписват…

 

Друг пример за напрежение между реалната практика и административната рационалност:

Казва ми, че не може да ме приеме с такава диагноза и че в епикризата ми ще пише еди-какво си, ама аз да си знам, че го няма него, а е болно от еди-какво си. И тях на маймуни ги правят с тези здравни пътеки и те се чудят вече какво да измислят, горките.

 

Някои разкази препращат към практики, които са се превръщали в обект на медиен интерес и на национално ниво:

И виждам, че в епикризата пише, че са му давали на детето един куп лекарства и че са му правили един куп процедури. Аз ги питам какво е това, за да съм на ясно, защото зная, че не са му правили такива неща. Те не казват. Ама пишат така в епикризата, за да вземат пари от здравната каса.

 

Така по повод на подобни случаи стигаме и до неприятно обобщение, което подкопава доверието към системата като цяло:

Понякога си мисля, че те имат интерес да са ни болни децата, за да си напълнят капацитета на болницата и да си получат финансирането. Затова там всички ни лекуват с едно и също, защото им е най-лесно. За добър ден: боц – урбазон, бам – инхалации. И винаги дават антибиотици, без да са правили изследване дали е вирус, дали е бактериално. И то му пада на детето имунната система и след няколко дена пак сме в болницата. Омагьосан кръг, който тях ги устройва, за да им е пълен капацитетът и да си изкарат заплатите. Никой не иска да му е болно детето и да лежи по болници.

 

Мнението на лекари от болницата:

Проблем, е че те са самоизписват – решава, че е здрава, взима си детето и си тръгва преди да е приключило лечението. Без да се обади на никого. След няколко дена – айде пак тука. Няма да ни платят за това, но никого не сме върнали.

 

Седмо, неудовлетворените очаквания на пациентите за повече информация, за обяснения. Включените в изследването майки силно наблягат на факта, че често са третирани като животни, а не като хора – не им се дават обяснения за лечението, за причините и за последиците от лечението.

Аз отивам и й казвам, че мисля, че съм бременна, защото се чувствам така и така. А тя ми се кара и ми вика: „ама много взехте да разбирате от медицина вие, там в махалата. Прати ме да си направя тест и аз наистина си бях бременна. Ама не можа да ми говори като на човек.

 

Особена чувствителност майките проявяват когато става въпрос за децата:

И тя пак ми изписа същото лекарство. Аз я питам какво му е, защо е с температура. Тя не говори. Искам да знам какво му е на детето. Лошо ли е това? Казах й, че това лекарство и миналия път му го е дала, ама то не му действа. Тя ми се кара, че не може да помни на всеки какво лекарство е дала. И ни предписа после друго лекарство… Доволни сме…

 

Ето как друга участничка в проучването вижда причините за острата реакция на някои лекари при такива случаи:

Ама то май всеки лекар си работи с някакви фирми и предписва само техните лекарства. То това си е известно. И фирмите си му плащат да изписва техните лекарства. Затова ти се сърдят, като кажеш, че някакво лекарство не ти помага.

 

Според общопрактикуващи лекари в квартала тук има и проблем с манталитета:

Аз му изписвам антибиотик, който е, примерно, 15 лв. – три хапчета, които се пият по едно на ден. Той отива с рецептата в поликлиниката и след малко се връща: „докторе, няма да дам 15 лв. за само три хапчета”. Аз го правя, за да го улесня. Като му изпиша подобен антибиотик, на същата цена горе-долу, обаче да го пие седем дена по три пъти на ден, и той се чувства доволен, щото си е купил повече хапчета за тия същите пари…

 

Ето друг типичен разказ:

Аз искам да знам защо е така, какво да правя. А тя почва да ми се кара, че не съм си чувала детето. Ама защо мен ме обвинява, че не съм си чувала детето както трябва, като питам какво му е. Не ми казва какво му е, а мен ме обвинява. Коя майка иска да й е болно детето. Всеки от залъка си откъсва за детето си.

 

Има и положителни примери:

Не искам да лежа в нашата болница в града. Като видим, че почва да се задушава и да прави пристъп, отиваме в Белодробната в София. Не че там условията са по-добри, обаче лекарите винаги са внимателни и ти обясняват, говорят ти – казва „има сега такъв пристъп, това ще му направим, толкова време ще продължи”. Просто винаги ти казват какво е лечението и защо е. Тука само ти се карат и не ти обясняват нищо. Тука не искам да стъпвам повече.

 

Осмо, въпросът за ранните раждания. Според наблюденията на лекари от града възрастта на първото раждане продължава да пада.

Ами ето – сега имам един случай. Тя е на 11 години и вече е бременна. Миналата седмица й направиха сватбата. Преди бяха по на 15-16, ама тази е на 11. Вярно е, че е доста развита, но е на 11 години и ще става майка.

 

За учители това е и основното причина за отпадане от училище:

Станат ли седми – осми клас и тръгват да се женят. Спират да идват на училище. Родителите им искат те да учат, ама те се влюбват, женят се и край с образованието.

 

Здравни модератори от общността също споделят тези наблюдения.

Станат ли на 14-15 години и ги тряска хормонът. Проблемът при момичетата е още по-силен отколкото при момчетата. Бягат, омъжват се, напускат училище.

 

Но проблемът не е само отпадането от образователната система. Лекари наблягат на медицинските последствия:

Организмът й още не е развит, за да бъде тя майка. Да оставим на страна социалната страна на въпроса. Едно такова ранно раждане може да има много остри последици както за нейното здраве, така и за здравето на детето й. Ето това те не могат и не искат да го разберат. Българките започнаха да раждат все по-възрастни, а циганките все по-млади. И едното, и другото застрашава бебетата, не само майките.

 

В следващата част на доклада ще се спрем на социалните предпоставки за ранните раждания. Сега е важно да подчертаем, че според участниците в проучването проблемите със здравето в ромския квартал не могат да бъдат сведени само и единствено до ниската хигиена и липсата на средства за лечение.

Заключение: (хипо)теза за индивидимунизация

 

В заключителната част на доклада бихме искали да въведем един малко „по-теоретичен” контекст, за да избегнем опасността от: 1) приписване на етнически характер на феномени, които имат социално естество и 2) натоварване на процесите на информиране, възпитание и обучение с очаквания, които няма как да бъдат сбъднати, преди да бъдат реализирани някои макро социални предпоставки.

Ромската общност на кв. „Изгрев” в гр. Кюстендил, както – трябва да подчертаем това – всяка една друга подобна „традиционна” общност трябва да гарантира своето запазване и възпроизводство. А подобна гаранция дава най-вече сплотеността на общността, здравите връзки между нейните членове, вътрешната солидарност.

Ромите са много по-единни от българите. Българите не си познават съседите. Може да има паднал човек на улицата и никой няма да го погледне какво му е. При ромите такова нещо никога не може да се случи. Дори и да е най-пропадналият, веднага ще се намери кой да му подаде ръка, да му помогне.

 

За да има сплотеност, трябва да има общосподелена визия за света, единство на мненията, единство на нравите, на световъзприемането и светореагирането. Обратното – най-голямата вътрешна заплаха пред която и да било „традиционна” общност представляват различните мнения, различните ценностни системи. Защото разпадането на мнението на общността на множество различни (и противоречиви) мнения ще проблематизира установените ценности, нравствени норми и поведенчески модели. Следователно ще доведе до ерозия на самата общност. Ето защо всяко различно мнение се приема като заплаха и, меко казано, не се насърчава.

Тук не можеш да си много различен. Не е хубаво така. Хората веднага ще кажат: гледай го пък тоя, или пък тая, на какъв се прави. Всички в общи линии слушаме еднаква музика и се обличаме еднакво.

 

Родовите, кръвните връзки между членовете на семействата в общността изграждат съединителната тъкан на самата общност. Навсякъде в махалата си у дома си.

Тук живее братовчедка ми. В онази къща е леля ми. Сестра ми живее там долу. В общи линии във всяка една къща на улицата имам някакви роднини.

 

Най-голямата заплаха пред тази спояваща обвързаност представлява кръвосмешението. Ето защо всяка традиционна общност основателно забранява инцеста под страх от най-свирепо наказание. Нека припомним фройдистката интерпретация на подсъзнателното влечение към кръвосмешение и забраната му чрез табу. Не само, че не бива да се предприемат каквито и да било действия, които биха могли да залитнат в кръвосмешение, но не бива да се говори, не бива да се мисли дори в тази посока. Абсурдно е представители на различни поколения да помислят за нещо, което може евентуално да препраща към секс, когато са заедно.

Но и днес дори, когато съм у нашите и по телевизията дават някаква сцена, когато се целуват например и ми става неудобно, и си търся повод веднага да изляза от стаята. И дума не може да става да говоря за секс с родителите си!

 

Ето защо, макар и в училище уроците по „сексуално образование” да са маскирани под заглавието „любов, брак, семейство”, учителите свидетелстват, че:

Има огромен интерес от тяхна страна към темата. Но това, което ме притеснява е, че след това казват: ама те ни говорят мръсотии в училище.

 

Според самите ученици:

Много ни е интересно. Но хем искаме да слушаме, хем ни е много срам. Хем искаме да си вземем презервативи, хем никой не смее да си вземе…

 

Разбира се, общността взема специални мерки, за да изгради най-строги прегради пред опасността от „мръсотии” между братя и сестри:

Аз си имах отделна стая. Дори и в най-бедните семейства момичетата задължително са в отделна стая. Братята може и да имат обща стая, но момичетата винаги са отделно. Най-добре е да са в отделна къща.

 

Освен това:

Ние сме много близки с братята ми, но и сега ми става неудобно, ако сме сами с някой в стаята, без да има по-възрастен човек вътре. Веднага гледам да излизам навън.

 

И ако кръвосмешението е най-големият ужас за общността, най-голямата радост е традиционната сватба, която представлява съпреживяното от всички членове на общността възпроизводство, изграждащо нови и заздравяващо съществуващи кръвни връзки. Оцеляването на общността зависи от сплотеността, а сплотеността зависи от родовите връзки, които намират своя кулминационен израз в сватбения ритуал. Ето защо общността действително празнува сватбата.

Циганската сватба си е поне три дена. Българите само подписват и толкова. Вече дори и не подписват. Тука не може така. Трябва да се покаже на всички. Да се запомни!

 

Такова централно за общността събитие няма как да бъде претупано набързо:

О, поне няколко седмици тече подготовката. Всичко трябва да е изпипано, всичко трябва да се направи съвършено. Защото има хора, които ходят по сватби само за да гледат и да одумват. Колкото и много да се стараеш, винаги има и недоволни – това не било така, онова не било така…

 

Но тъкмо мърморенето не недоволните е стимул всяка следваща сватба да ангажира необходимото внимание (и ресурси). Като празненство, препращащо към самите основания на традиционната общност, сватбата е натоварена с още някои особености. Едва след сватбата булката и женихът са признати от общността за пълноценни и пълноправни нейни членове, защото вече носят отговорност за физическото възпроизводство. На сватбата получаваш и наследство:

Има и зестра, но обикновено родителите на момчето дават къщата, а родителите на момичето купуват обзавеждането или пък колата. Зависи как се договорят и какви са нуждите на младите.

 

Ето защо е не просто разбираемо, а задължително да се каже, че:

Всяко момиче мечтае да се види в бяла рокля. Не зная, но сигурно и аз ще искам истинска циганска сватба.

 

В земеделските традиционни общности, при които всеки член на домакинството е важен като работна ръка, държаща мотика, съществува разбираем стремеж дъщерята да се омъжи максимално късно (за да остане по-дълго и да помага в семейството си), а синът максимално рано (за да доведе работна ръка и създаде потомство). Ето защо е нормално момчета на по 15 г. да се женят за съпруги на двайсет и нещо.

Не така стоят нещата, обаче, когато дъщерята не само, че не работи на полето, но и има право на наследство. В такава ситуация, колкото по-рано се омъжи, толкова по-бързо се реализира като човешко същество. Затова „като станат на 14-15 и ги тресне хормонът”. (Да припомним само, че и Жулиета хормонът към Ромео я „треснал” на 14). Обратното – една жена никога не е „пълноценна” в традиционната общност, ако не се омъжи и няма деца. Затова и учители от махалата споделят, че:

Случаите да забременяват и да се омъжват преди осми клас намаляват. През тази година имаме само един такъв случай. Миналата година пак имахме един случай. По-рано бяха по 4-5, дори и повече. Сега обаче пък започват да се притесняват, че изобщо няма да се омъжат. Не зная кое е по-лошо…

 

Но лекари знаят кое е по-лошото:

Тя идва при мене притеснена, не знае на кой свят е и казва: „ами повредена съм, цяла година не мога да забременея”. Питам я на колко години е. На 16. Викам: „по-добре моето момиче, че не си забременяла, защото организмът ти още не готов”. Успокоявам я и след някое време си забременява и си ражда, и всичко е наред. Ама това си е биология. Не бива деца да раждат деца.

 

Тъй като залогът е огромен – не просто отношенията между младите, не просто наследството на родителите, но също така и оцеляването на самата общност, сватбата не може да е въпрос на временен каприз. Младите трябва да са готови да минат през огън, но да са заедно. Затова всички роми добре знаят, че:

Като дойде голямата любов, нещо може ли да я спре? Нищо не може!

 

Практиките „да се краде” булката са механизъм за защита на „голямата любов” от сметкаджийството на родителите:

Има случай, ама то не е наистина да са откраднали момичето, а просто бягат заедно за няколко дена, за да не могат да им се месят родителите и после се връщат, за да се оженят, когато работата е свършена вече.

 

Няма как след „кражбата” да не се угоди на младите, защото всякакви съмнения за компрометиране на кръвните връзки трябва да бъдат премахнати:

Ами пазим се. Циганката трябва да се ожени девствена. Всички се пазим. Такъв ни е обичаят.

 

А иначе:

О, иначе ужас, не ми се мисли просто. Голям срам. Има случаи на развалени сватби, върнати булки, пари. Страшна трагедия, скандали. Няма да си намери такова момиче повече място под слънцето…

 

Така че:

Зная, че има и гинеколог за девствени – просто не ти извършват всички прегледи. Но, ако едно момиче отиде на гинеколог, веднага ще решат, че не е честна, ще я засрамят.

 

Това е изказване на студентка – надяваме се, стана ясно, че основанията да не се ходи на гинеколог, циганките да се омъжват девствени и темата „любов, брак, семейство” да е говорене за мръсотии се намират в общностния начин на живот. Няма как каквато и да било информационно-образователна кампания да промени тези нагласи.

Макар и добронамерено, наивното очакване, че ромските момичета могат да бъдат „образовани” да се пазят като правят секс и по този начин няма да ги „треска хормонът” на 15, ще завършват училище, няма да се омъжват и раждат рано и, съответно, ще са по-здрави те самите, а и децата им – това очакване няма как да се реализира, защото е в противоречие със самите основи на традиционния свят. Ето защо и най-„образованите”, настояват, че:

А, тука е сложно! Не виждам как това може да се промени…

 

Дори и професионалисти, които имат и образование, и опит, и информация, споделят, че:

Аз мога да обясня на дъщеря ми какво са лубриканти и какво презервативи. Ама не мога да й кажа: „прави секс преди да се омъжиш”, нали?

 

Виж, сексът между момчета е друго нещо и там има място за образователна кампания, защото докато такова (все пак тайно, а не декларирано) поведение не засяга пряко въпросът с наследството и възпроизводството на общността, то изпада в периферията на строгата общностна санкция:

Брей, ама много ги има такива дето правят секс момче с момче…

 

Срамът и вината са ключови социални регулатори във всяка една традиционна общност. Не сключените договори, не абстрактните, всеобщи, универсални правни норми или пък силовите институции, а срамът и вината. Отхвърлянето от общността с крайната си форма – остракизмът – е наказание по-свирепо от каквото и да било физическо санкциониране. Защото отвъд общността няма свят, няма живот, няма нищо. Ето защо:

Остави си ключовете на таблото. Тука никой няма да посегне да открадне. Може да е всичко, обаче кражби вътре в махалата няма. Изобщо не се безпокой.

 

Обаче навън не е така, защото там забраните и срамът отпадат:

Добре де, тука като си е, и вика „аз за нищо на света няма да мета улиците”. Обаче в чужбина мете. Вярно е, че тука мете за 5 лв. на ден, а там за 50 евро, обаче, ако не искаш работата, не я работи никъде.

 

Защото я няма здравата хватка на общността:

Има хора, които много пропадат в чужбина – просят на улицата, живеят като кучета, съсипват се. Има и такива, които работят и успяват.

 

Ето защо е важно, когато „наше дете” се омъжи в чужбина да има гаранции, че то няма да изпадне в не-социалност, отвъд нормите за социален контрол и, съответно, на сплотеност и съчувствие:

И се успокоих чак когато видях тука през Skype, че там цялата рода седи на компютъра и плачат, защото тука един неин роднина умираше от рак. Мъжът й, сестра му, майката, бащата – всички седят пред компютъра и плачат. Тогава разбрах, че детето ни е на добро място. Това, че всички плачеха пред компютъра много ме трогна… ето и сега чак се разплаквам, като си спомня…

 

Казано по друг начин пространството в традиционната общност не е разделено на публично и частно, на официално и интимно. Съответно няма и ролеви, поведенчески модели за публичния и частния свят. Ето защо публични институции като, например, здравни и учебни заведения не се разпознават като противостоящи на частния живот, а като свят, извън регулацията на общностните норми. Това е и предпоставката за „проблемите с дисциплината” и за микро конфликтите с медицински сестри в болницата.

Чрез неодобрение и отхвърляне общността санкционира поведение, което я застрашава. Към тези, обаче, които я изграждат и стабилизират общността е любвеобилна:

Тук в махалата всички много се грижат за децата. Имам предвид не само за своите, а за всички деца. Майката изобщо няма защо да се притеснява къде й е детето и какво прави. Винаги има баби, лели, сестри, братовчеди, съседи, които да се грижат за едно дете.

 

За разлика от това:

Българките само техните деца си гледат. Ако са на площадката и чуждо дете посегне да налапа фас или гази в локвата, българката няма да реагира, гледа си само нейното си дете.

 

Цялата традиционна общност поема отговорността за всички деца. Но обратната страна на медала вбесява медицинските сестри в болницата:

Ама къде е тръгнала сега! Гледай я – отива да си пуши цигари навънка на терасата и си е зарязала детето на другата. Безотговорна работа! Къде ти е детето, ма? Кое е твоето от всичките?

 

Традиционният отговор на този въпрос е:

Това са наши деца.

 

Този отговор не се чува от сестрите в детското отделение на болницата. Те обаче виждат, че здравето на детето е застрашено от общността:

Ама това дете ние го лекуваме, сложили сме го на системи, опитваме се да го държим в изолация, защото има карантина. И какво става? Идват й на свиждане целият керван и всички цуни-муни по устата на детето. Ако случайно още не е хванало някой и друг вирус, да го олепи… Цигания…

 

Но не само чрез „цуни-муни” общността трябва да засвидетелства загрижеността си за детето, но и зорко да следи дали майката полага добри грижи за него. Ето защо хигиената трябва да има и своя външен израз:

То е малко смешно даже, но има хора, които имат перални, обаче или ги изнасят навън пералните или пък нарочно перат в коритото на двора, за да ги видят всички колко са работни.

 

На една от фокус-групите по проекта две жени напуснаха преждевременно, защото „са си оставили прането в коритото”.

Страничен ефект от това, че общността държи да държи под надзор хигиената е съпротивата срещу градинарството:

Нашите хора предпочитат вместо да гледат зеленчуци, да си асфалтират двора, за да може всички да ги видят как си перат килимите. Могат да ги занесат на автомивка, където имат по-добри условия и препарати, обаче казват, че там уж не им ги перат добре, за да ги видят всички колко са големи чистници.

 

Сестрите в болницата не разбират дълбокия смисъл на това показно пране:

Ей, не можахме да ги отучим да се перат, значи! Ама непрекъснато се перат. Колко се е изцапала за толкова време! Вижте във всяка стая – на всеки радиатор проснато пране, да го видят всички. Не искат да разберат да се простират вътре в банята. Ама тоя влажен въздух нали го дишат после децата им. Как ще оздравеят тези деца?

 

Общността санкционира и стимулира. Непрекъснатата поднадзорност, здравата хватка на общностното мнение и нравствеността от една страна дават чувство на сигурност – в общността човек се чувства здраво стъпил на земята:

Дори и да имам много пари, пак бих останал да живея в махалата. Българите не си познават съседите, не се поздравяват, камо ли да си говорят. А аз искам да си разговарям със съседите и с познатите, да правим неща заедно. Тука ми е по-добре. Тука бих останал.

 

Понеже всички в общността споделят обща ценностна система, визия за света, те съответно и дефинират проблемите по сходен начин. Затова:

Много по-задружни сме и по-добре се разбираме.

 

А като резултат на непроблематизираната и непрекъснато намираща неопровержими доказателства в мнението на останалите членове на общността „собствена” гледна точка:

Циганите имат самочувствие, за разлика от българите. Циганин, ама най-последната дупка да е, е горд, има самочувствие.

 

От тук следва и нетърпимостта към всякакви опити тази сплотяваща общността гледна точка да бъде застрашена силово:

Циганите най не понасят да им се крещи!

 

И така става обяснимо защо когато в болницата:

Сестрата започва да ми се кара и да ми крещи.

 

Реакцията е:

Направо побеснявам и не зная какво правя!

 

Понеже няма как крещенето на сестрата да има основания (правотата на „естествената” гледна точка не подлежи на съмнение), а няма и никакъв личен конфликт с тази сестра, то причините се търсят в дискриминация на етнически признак.

Същевременно споделянето на общностната гледна точка изключва възможността за поемане на лична отговорност – не може да носиш лична отговорност за естествени феномени като климата, растенията или нравите в общността. В този смисъл е разбираемо, защо ромските жени се сърдят, когато сестрите в болницата ги обвиняват, че „не си чуват децата” или когато твърдят, че „ако ти е писано, болестта идва”.

Но същевременно хватката на общността потиска със своите забрани, санкции и табута. Това води до неврози, които отдавна са описани в специализираната литература. Затова са необходими и отдушници, които да освободят напрежението. Традиционен отдушник е прекрасният, спонтанен, непредвидим, естествен, телесен, свободен бой, намерил едно от най-забележителните си художествени превъплъщения във филма „Сибирския бръснар”.

Ами да, бият се. Бият са за момичета, бият се и за нищо. Бият се и на пияно, и на трезво. И през деня се бият, и вечер се бият. Просто някои хора малко се превъзбуждат повечко.

 

Но казаното дотук е валидно за всяка една традиционна общност. А се нарича „традиционна”, тъкмо заради ключовата роля на традицията. Следването на традицията е гаранцията за единомислие, единодействие, сплотеност и оцеляване. Традицията не бива да бъде проблематизирана и затова задължително е свещена – отвъдна. Свещеността гарантира недосегаемостта на традицията и нейната устойчивост.

В една много динамична външна социална среда, обаче, традицията няма как да бъде следвана без да бъде проблематизирана. И тук възниква изключително важно за целите на настоящия анализ противоречие – от една страна съществува (ромска) общност, която се нуждае от сплотеност, единомислие и единодействие. От друга страна върховният инструмент, който гарантира тази сплотеност – традицията – губи своята свещеност в динамична среда, която непрекъснато провокира с промени. В резултат на това традицията се възпроизвежда устойчиво като форма – санкцията на общностното мнение, контролът върху нравите, поднадзорността и т.н., но в същото време се променя като съдържание:

Ами традициите вече не са това, което бяха – те нали изучават обичаи, ритуали и т.н. и ни казват, че не сме били правили нещата правилно. Има ги и сега, но вече се променят нещата и по друг начин се прави.

 

И още:

Пак се спазват някакви традиции, но просто е по друг начин – по времето на майка ми е било различно, а по времето на баба ми – съвсем по друг начин са ги правели нещата.

 

Освен когато:

Ами има стари хора, които помнят как е било, обаче младите не искат така и си го правят както на тях им харесва. Като дойдат да снимат от телевизията и го правят по стария начин, ама само за телевизията. Никой вече не празнува така…

 

Така се стига до обобщението:

Всичко се променя – музиката се променя, дрехите се променят, прическите се променят. Хем си е същото, хем е съвсем различно.

 

Промяната профанизира традицията, без да е преодоляла необходимостта от свещеност. В много общности, включително и в кв. „Изток”, опразненото място се заема от множество църкви (или секти), които проповядват свещени морални норми, устойчиви на напора на злободневието.

Но това напрежение между традицията като форма (върховенство на мнението на общността, родови връзки, наследяване и т.н.) и като съдържание (ритуали, облекло, музика, прически, обзавеждане, оборудване, занятие и т.н.) хем изисква нови форми на общуване, които да гарантират, че промяната на съдържанието ще се извърши без да се застраши сплотеността и единството на мненията, хем е предпоставка за вътрешна несигурност, стрес и психическо напрежение, заради променящото се съдържание.

Или казано с думите на лекари от града:

Те (ромите) много по-трудно се справят със стреса. В България всички сме подложени на напрежение, заради несигурността, непредвидимостта. Но българите като че ли по-лесно се адаптират. Докато те просто лудват, не издържат на напрежението от тази несигурност.

 

Защото справянето със стреса от промяната не може да се научи от информационно-образователна кампания. Уменията за адаптация към променящия се свят се развиват в хода на една социализация в множество гледни точки, приемани за нормални в един сложен, динамичен и „разпаднал се” модерен свят. Тази социализация включва изграждане на самосъзнание за много и различни социални роли, които човек „научава” и „играе” през живота си. Но това върви в крак с утвърждаването на други форми за социална регулация (олицетворявани от дисциплинарни институции като училището, болницата, фабриката и казармата) и декоронация на традицията – не само като съдържание, но и като форма.

Колкото повече се задълбочават тези процеси на индивидуализация, толкова повече става възможно и носенето на лична отговорност за собствените постъпки, планове, мисли. Включително и носенето на лична отговорност за собственото здраве. Но традиционната общност е имунизирана срещу индивидуализация. Дейностно-практическото въвличане на представители на ромските общности в гравитационните полета на модерните механизми за социално възпроизводство подкопават основите на този имунитет и променя отношението към здравето.

Разбира се, казаното дотук не отменя все по-належащия обществен дебат за адекватността на възпроизвеждащата класически модерни дисциплинарни практики здравна система у нас към предизвикателствата на съвременната социална система. Но това е тема, отиваща отвъд рамките на настоящия доклад.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: