venellin

СМРАД, БЕ… ГОСПОДА

In science on март 28, 2014 at 10:46

(стереотипи за „простия войник” в българската армия)

 

 

«Гетев бе питал въпросния:

– Ти знаеш ли в кой век сме?

Оня не знаеше.

– Ей – почти се отчая Гетев, – до довечера до девет и половина да научиш в кой век сме и да ми доложиш!

Този, същият дивак, не умеел да ползва WC. В кенефа препикал фаянса вместо тая работа да я свърши в тоалетната чиния. Освен това не прави разлика между говоренето нати и на Вие. Спеков щеше да го бие.

– Момче, като се обръщаш към мен – обясняваше му, – ще ми говориш така, все едно че говориш не на един, а на много лейтенати.

На дивака още от началото му излезе прякорът Господин три ефрейтора, понеже познавал само пагона на ефрейторите [с една лента], и веднъж помолил взводния си, носещ три ленти:

– Господин три ефрейтора, може ли да отивам да еа?»

 

Из романа «Смрад, бе… господа» на Стоил Рошкев

В тази глава[i] ще се фокусирам върху темата за присъствието на стереотипа за „простия войник” в някои ключови за модерните общества военни дискурси. Анализът е проведен въз основа на емпирични резултати от цитираното вече социологическо проучване сред офицерския състав на Българската армия, реализирано през периода 2006-2007г., по програма „Роли, идентичности, хибриди” на Център за академични изследвания – София. Всъщност войнишката „простотия” е само повод за написването на тази част от текста. Изводите от анализа се отнасят най-вече към хода на модернизацията на сектора за сигурност у нас като цяло.

Макар и за всекидневното съзнание да изглежда така, сякаш „простотията” е вътрешно присъща от край време на армията, то всъщност войнишката „простотия” е исторически феномен, който, за да бъде разбран, трябва да се контекстуализира. Изложението се спира на три типологично съществени присъствия на темата за „простотията” в модерната армия в: 1) теорията на голямата война на Клаузевиц, 2) професионализацията на армията на С. Хънтингтън и 3) нео-консервативната съпротива срещу реформите в американската армия на Фолоус. Тези три възгледа за „изпростяването” са представени като външно сходни, но всъщност принципно разнородни, защото са разгледани в техния макро-структурен социален контекст – Клаузевиц дава израз на възникването, Хънтингтън на утвърждаването, а Фолоус на залеза на индустриалните модерни армии. Въпреки че аргументите, с които си служат противниците на професионализацията на армията у нас, да напомнят езика на Фолоус, то не може да бъде изведено заключението, че индустриалната армия у нас също залязва, за да бъде заменена от една постмодерна армия.

 

Общият знаменател на господстващите партийни политически идеологии натака наречения „преход” у нас може да се сведе до декларативното извеждане на два основни политически приоритета.Това са пълноправното включване в Европейския съюз и членството в НАТО. Именно с непрекъснатото партийно натрапване на важността на присъединяването на страната ни към този военнополитически блок бяха свързани и основните политически опити да бъдат публично легитимирани „реформите в сектора за сигурност”[ii]. Една тема, която предизвика най-ярък медиен и обществен отзвук във връзка с тези военни „реформи” е т. нар. трансформиране на армията от „наборна” в „професионална” – отмяната на задължителната военна служба за всички здрави български граждани от мъжки пол, навършили осемнайсет годишна възраст и въвеждането на принципа на доброволната и платена служба.

Преди броени месеци Българската армия уволни последния набор от новобранци, които служиха не защото сами са поискали, а защото са получили повиквателна. Заедно с това уволнение в медийното пространство отново с пълна сила закънтяха гласовете, които дават израз на едни консервативни обществени настроения, съпътстващи промените в армията през последните десетина години. Тези гласове, макар и да изразяват различни групови интереси и ценностни позиции, се сливат в общ хор, когато настояват, че армията ни „преднамерено се съсипва”, защото „не само че има все по-малко войници”, но и тези, които остават, стават „все по-ниско образовани, по-бедни, от по-лоши семейства, по-зле дисциплинирани и дават все по-слаби резултати”. Казано накратко с други думи, тези настроения възпроизвеждат за пореден път старата теза, че с реформата на армията войнишкият състав „изпростява”.

Предизборните прояви на поне една от кандидат-президентските двойки от последното електорално състезание за „Дондуков” 2 представляват чист израз на тези настроения. Но макар и точно тези предизборни прояви да са симптом по-скоро за кампанийно прицелване към избиратели, които изпитват носталгия по едно социалистическо минало, а не загриженост за едно обозримо бъдеще, то те повдигат именно проблем от бъдещето. Ако действително може да бъде регистрирана тенденция към „изпростяване” на войнишкия състав и ако няма основания да се очаква, че тази тенденция може да се обърне скоро, то Българската армия се оказва изправена пред изключително сериозен проблем, който застрашава обществения интерес в много по-голяма степен от взривовете в поделението край Челопечене. Защото, независимо от това дали ще подходим към темата през парадигмалната оптика на Алвин Тофлър за „армиите на третата върна”[iii], на Сегал за „постмодерните армии”[iv] или на Москос за „мироопазващите войници”[v], то няма как да не достигнем до заключението, че съвременните системи за сигурност все повече сe нуждаят от висококвалифицирани, интелигентни, умеещи да работят в екип и в мултикултурна среда, поемащи отговорност и склонни непрекъснато да развиваткачествата и повишават професионалните си компетентности войници. Това не се дължи единствено на все по-усложняващата се военна техника, която армиите са принудени да приемат на въоръжение, за да се справят със съвременните предизвикателства пред тях. Във „Война и Анти-война”[vi] Тофлър извежда структурните предпоставки, които правят възможно във военни мисии на САЩ да участват войници, повече от две трети от които са с висше образование. Изследванията на Джузепе Кафорио[vii] демонстрират, че системата за непрекъснато повишаване квалификацията на войнишкия състав се е превърнала в основен въпрос за европейските армии през последните 20 години. Днес общественото мнение в Холандия се вълнува от темата как трябва да се промени системата от стимули, така че армията да бъде привлекателна не само за тези младежи, които искат след отбиване на службата да отидат в университет, но и за тези, които вече са завършили университета.

На този фон, ако действително у нас днес може да бъдат открити емпирични свидетелства, че тенденциите на „изпростяване” се засилват, то това би било изключително тревожно. Така би изглеждало, че привържениците на наборната армия са били прави в твърденията си, че „професионализацията” съсипва армията ни. Още тук трябва да заявя, че до ден днешен у нас няма научно валидни аргументи, които да потвърждават наличието на тенденция към „изпростяване” след отмяната на наборната служба. Въпреки това е важно да се разбере защо страховете от „изпростяване” са толкова силни и какви са разнородните интереси, които стоят зад изразителите и разпространителите на подобни страхове.

Защото едва ли само на изкушените от темата за реформите в сектора за сигурност у нас е известно, че макар и за първи път да преминаваме към „напълно професионална армия”, то проблема за простотата и простотията на войската в никакъв случай не се повдига за първи път сега. Още по-малко заради отминалата кандидат-президентска кампания. Войнишкият фолклор за простотиите и изпростяването в социалистическите казарми намира израз в многобройни художествени произведения из всички страни на бившия Варшавски договор[viii]. За всекидневното съзнание Господин Три Ефрейтора от романа „Смрад, бе… Господа” изглежда така сякаш е като че ли поредното превъплъщение на войника от социалистическия казармен фолклор, който командва „тичай от мен до другото дърво” или „копайте оттук до осем часа”; който нарежда на младите войници да обръснат портрета на Христо Ботев или да се катерят по нарисувана с тебешир стълба на стената; който отговаря с „тъй вярно”, когато при първата домашна отпуска майка му го пита иска ли още едно кюфте, който надува с компресор свой колега или се сбива в селската дискотека с полицията. От една външна, „цивилна”, гледна точка “войнишката простотия” е сякаш културен инвариант отпреди Швейк. Но всъщност простотията е исторически сложен социален феномен, в който трябва да вникнем, ако искаме да излезем от хватката на всекидневните идеологизации. И за целта е необходим схематичен типологически анализ на видовете присъствия на простотата като норма на казармения живот, за да я различим от простотията и още повече от “простотиите” като типични дисциплинарни практики на социалистическата казарма. Едва тогава ще можем да се върнем към „простотията” като легитимен аргумент на противниците на реформата на сектора за сигурност у нас.

 

За целите на настоящия анализ ще си позволя да припомня образа на прадядото на Господин Три Ефрейтора – Тренчо на Иван Хаджийски[ix], който никак не се впечатлява, че в казармата тоалетните са без врати. “Той се чувства като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излеяния, където намери за по-удобно и по-бързо: до дърво или в някое кьоше.” И още: „нему трябва всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена “вода”. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня.”

Най-вероятно постоянстващото присъствие на тренчовци в българската казарма принуждава Петър Дървингов да отправи призив към майки, учители, обществено мнение, държава, кметове, интелектуалци и университет да обединят усилията си в борбата срещу простотията на българския войник. Дървингов[x] пише следното:

„Българинът като боец притежава: бавен ум, бавна решителност, сравнително малка впечатлителност, силно постоянство, достигащо до пароксизъм – какъвто е инатът, сравнително слабо индивидуално битие и мощно колективно чувство в минути на безнадеждност…

От всичките тия особености, повечето от които са отражение на животинската природа на човека-българин, най-важното в нашия случай е сравнително слабото индивидуално борческо битие.”

Дървингов, за разлика от повечето автори, които днес се занимават с този проблем, не остава само на нивото на констатациите. Той се опитва да разчлени войнишката простотия на съставните й части и да проумее какви са причините, които я правят толкова устойчива, за да може да се бори с тях. Своя анализ Дървингов започва от „сравнително силната завист”, която произтича от „слабата вяра в себе си”. Завистта обаче е друго лице на егоизма. От силния егоизъм на войниците следват „нищожна обществена благотворителност, малко великодушие и душа тясна, но алчна да сведе целия свят в собственото животинско „аз”. Макар от завистлив и егоистичен човек да е мислимо да се очаква и отмъстителност, то наблюденията на Дървингов сочат обратното. Толкова са прости българските войници, че не се досещат „срещу удар да нанесат удар”. Това обаче е само тогава, когато ги шамаросват в лицето и те също се очаква да отговорят в лицето на противника. У тях може да се намери все пак малко подлост и известен „дух на хитрост и стреляне из за угла против безоръжни хора”.

Не бих искал читателите на този текст прибързано да стигнат до заключението, че простотията на нашия войник е константа, която най-много да смени проявните си форми. Макар и да съм убеден, че една социологизирана съпоставка между Тренчо, „българския войник” на Дървингов, героите от „Мъже” на Георги Марков, Господин Три Ефрейтора да би притежавала потенциал за социологически обобщения по посока на типологично съществените присъствия на „простотията” в армията ни, то засега ще заскобя този въпрос.

По-интересна тук е друга посока на анализа, която подсказва самият Дървингов. Подобно на „Оптимистичната теория” на Хаджийски Дървингов, след като скрупульозно изрежда кусурите на простия войник, стига до оптимистичен извод: „…той [българският войник] по природа е годен повече за голямата, отколкото за каквато и да е друга война. А това значи, че той днес в ръцете на един велик пълководец [В. Ст.] може да прави чудеса.”

Акцентът тук е върху „велик пълководец”. Като че ли при Дървингов простотията на войника играе изключително важна второстепенна роля – той трябва да послужи за фон, на който в пълна сила да блеснат героизмът, талантът, уменията, честта и храбростта на офицера. Колкото по-бавен, инертен, муден, прост е войникът, толкова по-голяма е отговорността, силата и, съответно, славата на офицера.

 

Но зад този мотив в текста на Дървингов прозира един добре познат културен архитип, който трудно може да бъде сведен до българщината и който намира своя най-чист първи образец в творчеството на Карл фон Клаузевиц[xi]. В „Теория на голямата война” Клаузевиц рисува картина, при която войниците отново са инертна и безотговорна маса, както в текста на Дървингов, написан сто години по-късно. Те са лениви, бавни, мудни, прости и трябва да бъдат принуждавани насила от водача да обичат и защитават отечеството си. При Клаузевиц армията се състои от две несъизмерими части: 1) офицери, които са горди, честолюбиви, готови да дадат най-доброто от себе си в името на победата и 2) войска, маси, които са прости, мързеливи и лесно се поддават на разкапващото влияние на цивилна сласт. Дървингов сякаш буквално преписва от Клаузевиц, при когото масите, простите войници, се характеризират с “животинската природа, която бяга пред опасността и не познава ни срама, ни позора!” Така както войниците на Дървингов не се сещат да отговорят, когато ги удрят, така и масите на Клаузевиц да последно се страхуват да влязат в схватка, защото “човешката душа чувства отвращение от големите усилия, тя ревностно прибягва до мисълта, че крайното решение може да се забави.”[xii] Обратно е при офицерите. За Клаузевиц да бъдеш офицер, да бъдеш пълководец, е най-висша форма на човешка реализация. Войната дава израз на човешката еволюция, на стремежа към съвършенство. Всяка битка променя историята. Пълководецът смело води човечеството към бъдещето, пишейки с кръв по лицето на земята. Затова офицерът е готов да даде най-доброто от себе си, за да се издигне до позицията на пълководец. Жаждата за слава е основният му двигател. Защото тази жажда представлява най-чист и възвишен мотив. Мотив, който няма нищо общо с комерсиалните интереси на буржоазните търговци, с партийните интереси на политиците, с любовта към отечеството на масите, които отчаяно се вкопчват в националистически идеологии. Офицерът влиза в битка чист, освободен от бремето на каквито и да било собствени икономически интереси, които биха спъвали духа му и ограничавали творческото му въображение. Той изпълнява задачата, която са му поставили политиците – „най-мъдрите мъже на държавата” – без да се съмнява за миг, че тази задача е добре обмислена, достойна, справедлива. Но веднъж приел задачата, никой не може да се изпречи на пътя му – веднъж приведена в действие, военната машина започва да се движи спрямо собствената си мяра. Над пълководеца остава само Бог.

 

Но в „Теория на голямата война” Клаузевиц само систематизира в един научен стил характеристиките на утвърдената вече и господстваща в Западна Европа през 18-ти, 19-ти, дори до началото на 20-ти век (в страни като Великобритания) практика в офицерския корпус да бъдат допускани единствено аристократи. Както е добре известно самият Клаузевиц няма никакъв благороднически произход. Баща му шарлатански вмъква „фон” между имената си, за да даде шанс на синовете си да учат и да постигнат военна кариера. Важното е, че тази образователна практика върви ръка за ръка с разбирането, че лидерските умения на офицера са предават по кръвен път, а не чрез пре-подаване на знания. Човек не става велик пълководец. Човек се ражда велик пълководец. Да водиш армия не е нещо, което може да бъде изучено или преподавано. Дарбата или тече във вените ти, или не. Затова често се случвало деца на по 12-14 години, които вече са в състояние сами да се закрепят на коня, да предвождат военни отряди и да участват в истински битки. Едва третия опит през 19. в. в Англия да бъде създадено военно училище се оказва що-годе успешен, защото предишните два опита са взривени от схващането, че не военното образование, а кръвта и прикрепването на младия благородник към личната свита на някои опитен генерал осигурява шансове за бляскава военна кариера.

Тази европейска традиция, която обвързва офицерството с аристократизма, прави разбираемо високомерното отношение към войската, която се състои най-вече от прости селски момчета, за които, както рицарският морален кодекс, така и артистичното поведение, са напълно непознати и непостижими. Масовите армии на утвърждаващите се национални държави по една инерция, поставена още в разцвета на абсолютистките монархии, трайно събират наследниците на дворянството и представители на селячеството заедно. Както знаем, тази формула обслужва, както интересите на краля в епохата на ранния абсолютизъм (защото му позволява да се справи с претендентите за централната власт като принуждава чрез далечни военни походи аристокрацията „да загуби сърцето на народа”), така и на едрата буржоазия с развитието на процесите на индустриализация (защото като цяло аристократите не са обвързани с капиталистически интереси, следователно нямат политически залог и са склонни безропотно да изпълняват задачите, които са им възложени от правителството).

 

Но нито Дървингов, нито Хаджийски изразяват претенции за благороднически произход в разсъжденията си за ролята на простотата в българската армия. Напротив – Хаджийски многократно напомня, че у нас лесно могат да се открият селските корени на всеки, стига да се върнеш с едно, максимум две поколения назад. Как тогава става възможно утвърждаването на стереотипа, който противопоставя намирисващия на чесън и непрани вълнени чорапи прост селски войник срещу образования, изискан, „културен” и горд офицер, който произлиза от … същото това село? Как този стереотип се възпроизвежда и до днес?

Този въпрос не изглежда никак странен, ако си припомним възгледите на друг класик в полето на военната социология – Самюел Хънтингтън. Макар и да се самоопределя като верен последовател на Клаузевиц, що се отнася до отношението войска-офицерски корпус, Хънтингтън обръща Клаузевиц с главата надолу. Във „Войникът и държавата”[xiii] Хънтингтън противопоставя офицерите-аристократи, които воюват за удоволствие (когато нямат други забавления като лова или флирта с благородни дами), на офицерите-професионалисти, които нямат благороднически произход, но споделят един консервативен ценностен комплекс, който ги сродява с войската и ги отличава от цивилните. Истинските офицери, настоява Хънтингтън, трябва да бъдат професионалисти. Да бъдеш офицер, според него, означава да познаваш техниката (която става все по-сложна и не може да се побере в широката и повърхностна обща култура на аристократа), стратегиите (които вече включват страшно много история и математика, а не са смесица от легенди, интуиция и високомерие), да развиеш лидерски умения (за което са нужни множество упражнения пред огледалото, в малка група, пред непозната аудитория). Нищо от това не е вродено, а се култивира.

Макар и да се обявява за негов ортодоксален наследник, Хънтингтън не разбира Клаузевиц. При Хънтингтън развитието на науката за войната означава, че всеки, който има желание, склонен е да полага систематични усилия и споделя консервативни ценности[xiv], може да стане офицер. За Клаузевиц науката е ограничена. Науката е необходима само дотолкова, доколкото е в състояние да освободи духа на пълководеца от задръжки. Но само с наука велики подвизи не могат да се постигнат. Трябва да се отиде отвъд науката. За това са необходими качества, които притежава единствено един благороднически дух.

Но произведението на Хънтингтън е показателно за още нещо – в модерния свят армията не може да бъде логична до край, не може да бъде концептуално последователна. Защото на ценностно ниво модерната епоха поставя човека в центъра на света. А армията е институция, чиято основна задача е да убива хора, които вече са „уникални, творящи, имащи равни граждански права и свобода за икономическа предприемчивост”. Ето затова консерватизмът се превръща в много подходяща за целите на армията политическа идеология. Консерватизмът размива проблема за личната свобода като привилегирова ценностно колектива, за сметка на индивида; скрива драмата с безсмисленото изтребление на цивилни граждани като заменя аргументите на разума с позоваване на традицията; морално оправдава извращенията в затворите и казармите, позовавайки се на възгледа, че хората по природа са зли и дисциплинарните институции на обществото трябва да ги научат да обичат родината, уважават законите и т.н., и т.н.

Изглежда така сякаш патосът на Дървингов, който се бори с простотията на войската, кореспондира по-скоро с консервативната военна етика, която изразява Хънтингтън, отколкото с аристократичния морален кодекс на Клаузевиц. Защото един аристократ заварва простотата/ простотията на наборниците, идващи от село, като неща естествено. Но той едва ли би тръгнал да хаби усилия, да се бори с тази простотия. Обратно: един офицер – който сам е положил героични усилия, подлагайки на жестоки изпитания духа и тялото си, за да се измъкне от блатото на масите, – има много повече основания да гледа с презрение тези, които не са имали достатъчно кураж, воля или постоянство да бъдат като него. Именно защото сам добре познава мудната селска душа и продължава да чува в себе си гласа на леността, такъв човек е склонен да хвърля огромни усилия, за да мачка ленивите и по този начин още повече откроява сам себе си. Ето един симптоматичен цитат, който се отнася за България в началото на 20. в.:

„Тогава е било друго. Съвсем друго. Не само баща ми, но и дядо ми е бил офицер. Тогава са взимали по-будни момчета от село и са им давали шанс, като са ги пращали да учат за офицери направо в Германия. Но когато се връщат у нас, те не могат да влязат в елита, защото са си от село. Чужди са на елита, нямат произхода, обноските, културата. Но не могат да бъдат и селяни, защото са загубили връзката си със селото… Така тази система е произвеждала хора без място. Спомни си например „Гераците”… много масово е било това нещо. Всъщност тези нито-нито офицери са били в основата на всички военни преврати и са се изправяли срещу своите…”[xv]

 

Няма никакво съмнение, че масовите армии на 19-ти и 20-ти век яростно защитават един подобен консервативен възглед за света, за да оправдаят масовото изтребление, както на врагове, така и на свои. Но кому е нужна подобна идеология днес, когато армиите отдавна вече не са масови?

 

Джеймс Фолоус[xvi] е един от последните динозаври от епохата на масовизацията, който истерично защитава една военна консервативна идеология, която влиза в противоречие със света на глобализацията. Мотивът за изпростяването на войската е централен в неговата забележителна публикация „Оцивилностяването на армията (на работа от 9 до 5 и за вечеря у дома)”. Текстът представя по един блестящ начин същността на консервативната гледна точка, която се опитва да привлече обществена подкрепа, за да възпрепятства хода на реформата в американската армия. Става въпрос за прословутото социологическо изследване, което убеждава президента Никсън, че съществуват ценностни проблеми в армията и затова наборната армия трябва да се замени с професионална.

Според Фолоус, тъкмо професионализацията е причината за изпростяването на войнишкия състав. Докато преди в армията попадат „и колежанчета, и бъдещи сенатори, и хора като Елвис Пресли”, то доброволческият принцип пълни казармата само с „хора от дъното на обществото”. Фолоус настоява, че, след приемането на този принцип, „най-бедните, най-некадърните, най-ниско образованите” влизат в казармите, защото не могат да си намерят друга работа, не могат да се реализират, „вече са се утвърдили като загубеняци”. За подобен тип хора служенето е „просто работа”, макар и да „няма срамна работа”. Така, с влошаване на качеството на човешкия материал, всички здрави лични връзки, които се крепят на доверието между бойни другари, на уважението към висшестоящите, на зачитането на традицията, са се разпаднали. Доброволците влизат в казармата, когато вече са смачкани от живота. Но „смачканите хора не могат да бъдат горди, да знаят що е чест и достойнство”, настоява Фолоус. Такива хора не уважават дори и себе си, а какво остава за институцията. Такива хора не се интересуват от историята и традициите на частта, в която служат, а от „осигуровките и привилегиите, които службата им предлага”. Такива хора не четат мемоарите на великите пълководци (когато умеят да четат), а се мятат в колите си и бързат да се приберат вкъщи след работа, за не изпуснат поредния епизод на „Приятели”.

Фолоус подкрепя тезата си с данни. През 1964 (непосредствено преди войната във Виетнам) 17% от войниците вече са завършили колеж. През 1979 (непосредствено след преминаването на армията от наборна към професионална) – едва 3%. През 64-та 25% от войниците са отпаднали от училище, преди да успеят да завършат средно образование. През 1979 този процент скача на 41%. И това на фона на общата тенденция все повече хора да успяват да завършат по-високо образование в национален мащаб. Така казармите се пълнят с „бели неграмотни момчета от село и черни градски момчета без работа”. Към онзи момент армията е единствената институция в САЩ, където черните са с по-високо образование от белите. Колко от стоте хиляди войници, които има САЩ през 1980-та година, някога са стъпвали в колеж или са посещавали допълнителни курсове (само посещавали, не се изисква чак да са ги завършили), пита Фолоус. И отговаря: “25. Не процента, а души”. Така авторът заключава: „Днес врагът на САЩ вече не е СССР. Врагът е професионалната армия.”

 

На пръв поглед изглежда така, сякаш, докато пише, Фолоус вижда пред очите си американски вариант на Господин Три Ефрейтора, който обаче е обикновен български наборник. Всъщност се оказва, че тенденциите, които той описва на повърхността, представляват израз на едни структурни промени в модерните общества, които водят до структурни промени и в самата армия. Тези промени в дългосрочен план се оказват изключително перспективни за развитието на сектора за сигурност.

Доста автори настояват, че благодарение именно на тях САЩ успяват да спечелят Студената война. Защото по времето, когато Фолоус пише „Оцивилностяването”, много висши американски експерти по сигурността изпитват сериозни опасения, че при евентуален ядрен сблъсък СССР ще излезе победител, защото мощната централизация позволява да се вземат решения бързо, без да се води публичен и политически дебат и военната машина на страната мигновено да се приведе в действие. Именно реформите в сектора за сигурност на САЩ, които Фолоус така яростно критикува, мощно галванизират модернизацията на армията. Системите за взаимен контрол, въвеждането на принципи за вътрешна конкуренция между видовете войски, отварянето на армията да възлага и да изпълнява обществени поръчки, излизането на пазара на труда в борба за по-кадърни кадри и т.н. Тези промени предизвикват модернизационни сили, които само за няколко години успяват радикално да обновят институцията и да превърнат промяната от тромава и наложена отгоре правителствена политика в принцип на съществуване.

Разбира се, тези процеси няма как да бъдат разбрани и приветствани от динозаври като генерал Фолоус. Но именно наличието на публични реакции на такива динозаври е сигурен индикатор, че армията се модернизира, че от една институция на втората вълна, на индустриалната епоха, се превръща в институция, обърната към бъдещето, към третата вълна, към пост-индустриалния свят.

Ето защо може да се допусне, че ако у нас днес може да бъде регистрирана идеологията за „изпростяването на войската”, която Фолоус изразява по такъв пленителен начин, то това би било много оптимистичен симптом за преход към пост-модерна армия. Защото от позициите на нео-консерватизма, които са типични за офицерския корпус на индустриалната епоха, пост-модерната армия, армията на третата вълна или армията на мироопазващите сили, не може да бъде критикувана нито с технически, нито с организационно-структурни, нито с политически, нито със съдържателни аргументи. Затова критиката трябва да е на ценностно ниво и, в този смисъл, темата за моралния упадък/ изпростяването е особено благодатна. От гледна точка на нео-консерватизма всяка ценностна система, която намирисва на курнокопия (Бжежински), хедонизъм (Д. Бел), удоволствия (Хънтигтън) е предпоставка не само за военна, но изобщо за цивилизационна криза. Като инвариант на индустриална армия, социалистическата армия на България също произвежда ценностни йерархии, които се родеят със западния нео-консерватизъм в своите опити да се освободят от разлагащото влияние на цивилните удоволствия.

 

Да проверим хипотезата. Анализът на дълбочинните интервюта с офицери от Българската армия, които проведох показва, че съществуват известни настроения, които противопоставят простия войник на офицера. От една страна няколко млади офицери (мъже, но и жени), най-вече от старата столица Велко Търново, малко или много под формата на шега настояват, че те са офицери, защото произхождат от „болярски град”, че във вените им тече „синя кръв”, че за тях армията е най-подходящата институция, защото тяхното благородство не им позволява да излязат на пазара в цивилния живот, където трябва да си правиш тънки сметки, да надхитриш или измамиш конкурентите си, да преследваш яростно частните си егоистични интереси.

„Аз съм със синя кръв – ето виж. Затова съм офицер.”[xvii]

 

Или:

„Това е болярски град. Само тук се раждат истинските офицери на България.”[xviii]

 

Симптоматично е, че такава позиция се възпроизвежда не само от мъже, но и от жени:

„Аз съм си от Търново. Какво като съм жена. Баща ми е офицер и аз съм офицер. Кръвта вода не сава. Не ме гледай така!”[xix]

 

На второ място, макар и с не особена охота, много офицери изразяват мнението, че от войник офицер не може да стане. А е и не бива.

„Виж какво, ако не си влязъл направо във военното училище, никога няма да станеш офицер. Дори и да станеш, няма да си истински офицер, разбираш ли ме. Офицерът трябва да командва. Който е бил войник и са го юркали, той вече е свършен… той не може да командва другите.”[xx]

 

Това означава, че ако един младеж желае офицерска кариера, то трябва да кандидатства направо във военно училище, а не първо да отслужи като войник в казармата, а след това да продължи кариерата като курсант. Защото офицерът трябва да има достойнство, да умее да ръководи, да бъде лидер. А българската казарма пречупва гръбнака на личността, приучва към подчинение, а не към лидерство. Затова и

„Който е бил смачкан в казармата, никога няма да бъде добър офицер – дори и да стане офицер, ще си остане мишка”[xxi].

 

Трето, голяма част от интервюирането офицери възпроизвеждат и един офицерски дискурс, който представя офицера като „човек кавалер, възпитан, винаги с перфектна униформа и в добра физическа форма”. Това противопоставя офицера както на цивилните, които обикновено са небрежни към тялото и облеклото си и „не знаят как да се държат с дами”, така и на (наборните) войници, които „на практика представляват цивилни, които временно са в армията” и казармата трябва да изкорени цивилните им навици, които ги правят мързеливи скътавки и да ги приучи на ред, дисциплина, подчинение. „Трябва да са пружинки”[xxii].

Четвърто, широко споделено сред офицерския корпус у нас е мнението, че армията губи най-добрите си кадри и става все по-малко привлекателна за по-умните, по-мотивирането, по-добрите. На пръв поглед този възглед изглежда сходен с идеологията, която Фолоус представя. Но съществуват някои ключови разминавания. За Фолоус проблемът се състои в „оцивилностяването” – подмяната на старите консервативни принципи, които препращат към общността, доверието и традицията с характерното за цивилните желание за по-голяма прозрачност, взаимен контрол и конкурентност. Докато у нас изпростяването (което се отнася както за войнишкия, но така също и за офицерския състав) се дължи – точно обратното – на липсата на конкуренция, липсата на прозрачност, дискреционната власт на началниците. Освен това, Фолоус се противопоставя на битовите удобства („спалното е станало като хотел, не знаят какво е да не си хапнал нищо два дни”), докато у нас абсолютно всички офицери, включени в изследването, настояват за по-добри битови условия и социални привилегии, защото „не можеш да очакваш от един човек да даде всичко от себе си, за да изпълни дълга си, когато ти не му даваш най-доброто”. Накрая, Фолоус се възмущава, че в армията вече не влизат интелигентни и образовани момчета, които по-лесно ще бъдат обучени, докато у нас възмущението е по-скоро към системата на обучение, която включва боядисване на бордюрчета и копаене и заравяне на дупки. Затова наши офицери настояват, че ние не правим преход от наборна към професионална армия, а преминаваме от „наборна към кадрова военна служба”.

„Тези хора не са професионалисти, те са наемници, които се бият за пари.”

 

Хипотезата не беше потвърдена. У нас днес не може да бъде открита идеология на противопоставяне на реформите, която да е индикатор за настъпването на промени, които ще доведат до утвърждаването на армията на третата вълна. Но защо?

Тренчо на Иван Хаджийски и простия войник на Дървингов препращат към казармата на едно аграрно общество в агресивна среда, което е принудено да развие собствена модерна армия, ако иска да го бъде изобщо. Проблемът е в това, че по онова време (Хаджийски пише за периода между двете световни войни) армията няма откъде да се сдобие с войници, чиято структурна на личността да предполага работа в модерни институции, защото самото общество предстои да измине трудни модернизационни трасета. Армията се пълни с тренчовци. За да бъде ефективна такава институция, тя трябва да развие дисциплинарни практики, които да „прекършват гръбнака на личността” (Хаджийски) – да изкоренят цивилните навици и да изградят наново една друга личност, готова за безпрекословно подчинение на командира. Но тренчовците може и да са прости, но не са простаци.

Проблемът с изпростяването на войниците у нас е проблем на социалистическата казарма. Тренчо се облагородява в казармата. Голяма част от социалистическите наборници, особено след напредването на процесите на индустриализация, отиват в казармата за да деградират, да изпростеят. Макар и по това време вече структурата на личността на масовия новобранец да позволява прилагането на дисциплинарни техники, които да развият военни умения, без да смазват личността на войника, то практиката на пречупване на гръбнака продължава да се възпроизвежда чак до началото на 21.в., та и до ден днешен[xxiii]. Така армията се превръща в институция, налагаща дисциплинарни практики, които са добре познати като „извращения”. Изначалната вторичност, идеологизираност и вписаност на българската армия в социалистическата икономика на дефицитите не позволяват модернизация на тази институция,[xxiv] ако разбираме модернизация като вътрешна способност за поддържане на собствен ритъм на промяна.

Проблемът е в това, че след разпадането на социалистическата система нашата армия остава без хитиновата обвивка на Варшавския договор, без покровителството на комунистическата партия-майка, без ясни организационни правила за вътрешна комуникация, без легитимни и чисти критерии за кариера, без система за взаимен вътрешен или външен контрол, без механизми за граждански контрол, без формулирани цели и обосновка на необходимостта от съществуване.

Това отваря огромни простори за проява на дискреционна власт от страна на началници, които се чувстват излъгани от политиците, забравени от обществото и предадени от приятелите си. Така системата от лични връзки корумпира армията и вторично стимулира процесите на изпростяване. Взривовете в Челопечене, които можеха да нанесат огромни щети на София, са поредното явно свидетелство за разложението в армията. При тази морална, организационна и нормативна криза, при липсата на перспективи и критерии за ориентация в ситуацията, изконсумирането на наличните властови ресурси тук и сега се превръща в норма на поведение в армията. Чудно ли е че командир на наш батальон в международна мисия беше хванат с подкупа на войник, който иска да служи в чужбина? Чудно ли е че тези войници, които плащат подкуп, за да отидат на мисия, не могат винаги да бъдат отличени с високи морални качества? Изненадващи ли са серията от секс-скандали?

Въпреки това, именно мисиите в чужбина (наред с навлизането на жени в армията и въвеждането на принцип за обществени поръчки) се оказват – противно на генезиса си – важен фактор, който днес вече по един невидим начин възбужда предпоставките за модернизация на сектора за сигурност у нас. Това е предмет на следващите глави.

[i] Първоначален вариант на текста беше публикуван в сборника, издаден по случай навършването на трийсет години от създаването на катедра социология в Софийски университет.

[ii] За инструменталната употреба на членството в НАТО като предпоставка за членството в ЕС в публичните изявления на военния министър В. Близнаков виж увода.

[iii]TOFFLER, Alvin, TOFFLER, Heidi, War and Anti-war: Making Sense of Today’s Global Chaos, Little, Brown and Company, 1993

[iv] SEGAL, David R. Organizational Designs of the Future U. S. Army. Alexandria, VA: U.S. Army Research Institute of the Behavioral Sciences, 1993

[v]MOSKOS, Charles C., WILLIAMS, John, and SEGAL, David R., (eds.), The Postmodern Military: Armed Forces after The Cold War. Oxford University Press, 2000

[vi]TOFFLER, Alvin, TOFFLER, Heidi, War and Anti-war: Making Sense of Today’s Global Chaos, Little, Brown and Company, 1993

[vii]CAFORIO, Giuseppe and NUCIARY, M., “The Officer Profession: Ideal-type”, Current Sociology, 42 (3), 1994: 33-56

CAFORIO, Giuseppe, “The Profession of Officer in the Postmodern Era: A European View”, Current Sociology, 42 (3), 1994: 25-39

[viii] ПЕТРОВИЧ, Таня – изследване по проект „Роли, идентичности, хибриди” на ЦАИ – под печат.

[ix] ХАДЖИЙСКИ, Иван, Оптимистична теория за нашия народ. Издателство “Отечество”, С., 1997

[x] ДЪРВИНГОВ, Петър, „Военна България. Социологически етюд на българската действителност.”, в сборника Военна социология в България през първата половина на ХХ век. Съставители: Стоименов, П., Р. Николов, Военно издателство, 2004

[xi] КЛАУЗЕВИЦ, Карл Фон, Теория на голямата война. Софи-Р, 2001

[xiii]HUNTINGTON, SamuelP., TheSoldierandTheState: TheTheoryandPoliticsofCivilMilitary Relations. Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1957 (Vitage Books, 1964)

[xiv] За това как естеството на убиването изисква ценности, които са присъщи на всеки консерватизъм виж. Стойчев В., „Агресивният мир”, Изток-Запад, 2006.

[xv] Мъж, София, полковник от запаса, 59 г.

[xvi]FALLOWS, James, “The Civilianization of the Army (9 to 5 and home for dinner)”, The Atlantic online, 05. 1981

 

[xvii] Мъж, В. Търново, 26 г., ст. лейтенант.

[xviii] Мъж. В. Търново, 32 г., капитан.

[xix] Жена, В. Търново, 30 г., капитан.

[xx] Мъж, София, 28 г., капитан.

[xxi] Мъж, Шумен, 34 г., бивш капитан, съкратен наскоро.

[xxii] Виж повече по темата в главата за професионалния респект между офицери и проститутки.

[xxiii] За човек, който не е чел дисертацията, това е злостна клевета без особен смисъл

[xxiv] Виж повече в СТОЙЧЕВ, В., Ролята на публичността за реформата в армията, Военно издателство, 2001

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: