venellin

(Не)разбирания за модернизацията на сектора за сигурност

In science on март 28, 2014 at 10:40

Статията анализира разбирането за модернизация, което е представено в официални документи на Министерство на отбраната и Българската армия и в изказвания и интервюта на министъра на отбраната, Веселин Близнаков. Показани са вътрешните противоречия на това официално разбиране, което свежда модернизацията до закупуване на технически средства. Текстът представя разбиране за модернизацията на сектора за сигурност у нас през методологическите позиции на теории за модернизацията и обосновава необходимостта от задълбочено изследване на модернизационните тенденции, породени от навлизането на жени в армията, участието на наши военни части в международни мироопазващи мисии и техническото обновление.

1.

Доминиращият все още у нас начин на публично говорене спаружва модернизацията на българската армия до проекти за закупуване на нова техника, ново оборудване. Въпреки че тези проекти са на стойност от стотици милиони евро, това не променя факта, че се захващаме с модернизация, без да знаем какво означава тя. Изглежда сякаш е безвъпросно и очевидно, че модернизацията е просто нещо. Модернизацията на армията у нас масово се мисли само и единствено като технологично обновление. Справката за модернизацията на армията, качена в електронната страница на министерство на отбраната изброява единайсет “основни модернизационни проекти”. Сред тях проекти за закупуване на автомобили, вертолети, кораби и изтребители, проекти за изграждане на комуникационни системи или пък проекти за унищожаване на излишни бойни припаси. У нас все още няма официални документи на институции, ангажирани със сектора за сигурност, в които документи да е отразено разбиране за модернизация, различно от техническото обновление.

Свеждането, обаче, на модернизацията само до ключова дума от PR-стратегията на министъра на отбраната, която препраща към процедури за закупуване на технически джаджи, които някой друг е произвел, е сериозен индикатор за … отсъствие на модернизация.

Имам предвид “модернизация”, разбрана социологически. Защото социологическата традиция от последния поне половин век, се е занимавала с този въпрос изключително задълбочено и пространно. Тази традиция е обяснила защо модернизацията не е просто еднократен (или поетапен) акт на техническо обновление. След опита на шаха на Иран да направи точно такава технологична модернизация, който опит произведе фундаменталистката революция на аятоласите, даже и политическите дейци се пазят от технологични интерпретации на модернизацията. Най-общо казано, за социологически грамотния човек модернизацията са процесите на политически ръководена промяна на едно общество или сектор на обществена дейност така, че то или тя да стане способен(на) на самопораждаща се и самоподдържаща се промяна. В сектора за сигурност не е по-различно – модернизация на армията означава, тя да стане способна да се променя постоянно в съответствие с развитието на обществото. Точно такова разбиране на модернизация на армията у нас липсва.

А това отсъствие е и изключително опасно, защото поставя под огромно съмнение способността на институциите за сигурност у нас да отговорят адекватно на непрекъснато променящите се предизвикателства пред тях. Не само, защото на халост умират хора – и в чужбина, но и у нас. Но и защото национална сигурност всъщност няма.

Тази текст е изработен във връзка с резултатите от емпирично социологическо проучване, което проведох през последните три години. Основният извод от проучването гласи следното: не благодарение на, а въпреки “модернизационните” проекти на министерство на отбраната и генералния щаб на българската армия, в нея протичат модернизационни процеси.

Аз успях да регистрирам емпирично процеси на модернизация, породени като случаен, непреднамерен, вторичен резултат от натиска по подготовката и ефективното членство на страната в НАТО, намерил израз в:

1) участието на наши военнослужещи в мироопазващи мисии в чужбина,

2) отварянето на армията за жени и

3) наливането на огромен финансов ресурс за техническо обновяване на сектора за сигурност.

Под „модернизация на сектора за сигурност” тук разбирам не просто преход от феодална или опълченска армия към модерна армия, или армия на „втората вълна” (Тофлър), а две взаимосвързани тенденции:

1) освобождаване на българската армия от тежкото бреме на социалистическото наследство – както в структурен, така и в ценностно-мотивационен аспект и

2) развитие на структурните предпоставки за изграждане на армия от нов тип – „постмодерна армия” (Сегал), армия на „третата вълна” (Тофлър) или „армия на мироопазващите сили” (Москос).

Това разбиране за модернизация съдържа в себе си съзнание за политическата, (но не партийна) същност на модерните армии; изисква установяване на процедури за властови баланс и взаимен контрол на институциите в сектора за сигурност; налага нови модели на менажиране вътре в армията и толерира практиките на конкурентно публично обосноваване и отстояване на приоритетите в сектора за сигурност.

 

2.

Още в първото си публично появяване по “Седмицата” на “Дарик” радио от 20 август 2005 г., като току-що избран министър на отбраната, лекарят Веселин Близнаков[i] ясно демонстрира какво разбира под “модернизация на армията” – сделки за закупуване на техника. Затова и най-доброто, което може да направи един министър, за да подпомогне “модернизацията”, е да се опита да осигури максимална прозрачност и законност на процеса.

«Както участието на Българската армия в оказване на помощ на населението сега, изразходване например на 6-7 милиона лева, така и всички сделки, които ще се извършват в Българската армия ще бъдат съобразени със законите в страната и при пълна прозрачност. Защото достатъчно много се писа във вестниците, достатъчно често се дискутираха тези теми в електронните медии, представляват, разбира се, много голям интерес за обществото, защото се ангажират много големи финансови средства за дълго време. И затова аз, като министър на отбраната, съм твърдо решен да предоставям необходимата информация както на българското общество директно чрез медиите, така и на народните представители в парламентарния контрол».

 

Не е никак чудно, че, потопена в този дискурс, водещата, Жени Марчева, преминава към следващия пряк “модернизационен” въпрос – за търга за изтребители.

Няколко седмици по-късно, на 15 октомври 2005 г. министър Близнаков е по-конкретен в интервю за в. “Капитал”. На директен въпрос за модернизацията на армията министърът отговаря така:

«Проектите за модернизация на нашата армия са общо 34. От тях 11 са приоритетни, а сред тях се открояват няколко най-спешни. Първият е за покупка на нова автомобилна техника от „Даймлер-Крайслер“. Вече са доставени тридесет и няколко автомобила, а общата бройка за тази година е около 90. Цялата доставка е за повече от 1000 колесни превозни средства, като договорът е рамков и всяка година се подписва за доставките в рамките на същата година. Общата сума на проекта е 220 милиона евро…»

 

Според В. Близнаков тук не става въпрос за лукс или самоцелно закупуване на мерцедеси. “Модернизационните” сделки са отговор на променилата се среда на сигурност, която налага промени и в армията. В същото интервю за “Капитал” министърът обосновава тезата си:

«Превъоръжаването е част от трансформацията на армията, която е невъзможна, без да се вземе предвид един нов подход за създаване на по-модерни, по-мобилни въоръжени сили, способни да отговорят на съвременните изисквания за осигуряване на среда на безопасност. Знаете, че България не е заплашена от външна опасност, това е оценката и на нашите партньори от НАТО. Но ние трябва да имаме възможност да изпълняваме съюзническите си ангажименти не само в близки райони като Западните Балкани, но и в по-отдалечени – като Афганистан, Ирак и на други места, където има нужда от поддържане на демократичните процеси и от оказване на помощ по възстановяването. Именно този нов подход изисква модернизация на нашите въоръжени сили.»

 

Тези изисквания на средата влизат в остро противоречие с материално-техническата база, с която армията разполага. “Модернизацията” на армията ни е стопирана по финансови съображения през средата на 80-те години и сега е необходимо бързо да се навакса пропуснатото, настоява Близнаков.

«От 20 години, от 1985 г. насам, не са извършвани никакви действия по закупуване на нова техника. Българската армия в момента има повече от 140 вида колесна техника. Над 90 вида от нея са с бензинови двигатели, трудни за поддръжка, с много разнообразни резервни части. Така осигуряването на резервни части, ремонтът и поддръжката на тази техника излизат много скъпи на българския бюджет. (…)

Всъщност политиката на НАТО е да осигури достатъчна среда на стабилност в XXI век.»

 

Все пак, трябва да се признае, че за разлика от тезите, които Близнаков изказва за местна аудитория, посланията, които са представени навън (и вероятно са подготвени от експерти), съдържат малко по-различен нюанс на разбирането за “модернизация”. Така е, например, в изказването “Военната реформа на българската армия: политически и социокултурни аспекти”, направено на 5 април 2006 г. пред международна аудитория на конференцията “Атлантическата общност на 21 век: Силата на ценностите и стойността на силата”. В това изказване (което е много по-близо до стила на неговия предшественик – юриста от НДСВ Николай Свинаров) Близнаков обвързва модернизацията с реформата на армията, а не с обновлението на автомобилния парк. През първите пет минути от изказването Близнаков споменава израза “модернизация на армията” шест пъти.

“Модернизацията на Българската армия е неотменима част от цялостната модернизация на страната. Това определя нейната многоаспектност. Предпоставките, осъществяването и последиците на военната реформа трябва да се разглеждат като обществен процес. Само в такъв случай можем да получим адекватна мяра и за предизвикателството, и за отговора, който съдържа.»

 

Това обнадеждаващо твърдение[ii] засилва още повече своята тежест по-нататък в изказването, защото Близнаков многообещаващо обвързва модернизацията на страната с доминиращата “културната ситуация”. Военният министър изговаря тезата, че публичният образ на армейските институции е важен аспект от военната реформа и, следователно, от процесите на модернизация на армията.

Един образован слушател на това изказване очаква всеки момент да чуе от говорящия, че армията ни се е самоосъзнала като публична институция, която, пред острия поглед на критичното гражданско общество, създава институционални рамки за провеждане на публични политики. Но, вместо това, Близнаков завършва слово си с призив за синхрон и помирение между различните институции в нашата страна, с което сам натрапва усещането, че всички тези “модернизационни” напъни от началото на изказването са празни етикети, предназначени да бъдем разпознати като партньори от международната аудитория на конференцията[iii].

 

3.

Този, доминиращ в публичното пространство начин на говорене предзадава и основните характеристики на журналистическия интерес към темата “модернизация на армията”. Когато казва, че “достатъчно много се писа във вестниците, достатъчно често се дискутираха тези теми в електронните медии”, министър Близнаков има предвид именно публично изразените съмнения за корупция. Няма никакво съмнение, че съмненията за корупция не само при реализацията на “модернизационните проекти” за закупуване на техника и оборудване, но и при много от другите сделки на министерството на отбраната са ядрото на журналистическото представяне на темата за модернизацията на армията у нас.

Темата за корупцията е напрактика единствената значима тема и във въпросите на народните представители към министър Близнаков в рамките на парламентарния контрол към изпълнителната власт. Например, в своя отговор от 3 ноември 2006 г. на актуален въпрос на народния представител Иван Иванов министър Близнаков се опитва да отклони съмнения за корупция при ремонт на сгради, собственост на Министерство на отбраната.

«Приетият срок за извършване на утвърдените ремонтни строително монтажни работи е 90 календарни дни, считани от датата на получаване на договорения аванс от 30%. Превеждането на 30% аванс е направено на 01.06.2006 г. Краен срок за приемане на обекта е 01.09.2006 г. Ремонтните строително монтажни работи на посочените стаи с номера 3 и 4 от 2-ри до 18-ти етаж са установявани и приемани поетапно с междинни актове обр. 19 – 4 броя.

(…)

Поради голямото недоволство от страна на наемателите от начина на отчитане на консумативните разходи за студена и топла вода, електрическа  и топлоенергия – на член от семейство, което не е обективно за всички, с цел индивидуално отчитане на консумативите за всеки наемател, е предвидено монтиране на водомери за топла и студена вода, електромери и топломери  за всяка стая.»

 

Подобни съмнения за финансово “източване” на армията са в основата на актуалния въпрос на депутата Димитър Димитров относно съдбата на военноморския музей във Варна, във въпроса на н.п. Митко Димитров относно закупуването на цифрови радиорелейни станции втора употреба от М-тел, във въпроса на н.п. Иван Иванов относно замяната на имоти, собственост на Министерство на отбраната за апартаменти в гр. Ямбол и т.н., и т.н.

Но най-директни са обвиненията в корупция именно във връзка с т.нар. “модернизационни проекти”. В своя отговор от 14 септември 2007 г. на въпрос на Димитър Абаджиев относно “съмнения за наличието на корупционни практики в Министерство на отбраната” Близнаков поставя акцент върху спазването на процедурите. Така привидно заобикаля обвинението, че самите процедури позволяват корупция.

Съмнения за липса на ясни правила пораждат и редовните практики решенията от търговете на Министерство на отбраната по процедурите за възлагане на обществени поръчки и за възлагане на специални обществени поръчки да се обжалват в съда[iv]. Такъв е случаят не само на казуса от актуалния въпрос на Димитър Абаджиев, но и от въпроса на Йордан Бакалов, във връзка с един от “модернизационните проекти” – ремонт на вертолети. Ето част от отговора на Близнаков от 24 март 2006.

«На 17.12.2004 г. комисията класира, а министърът – утвърждава на първо място “Елбит Системс” – поради добра техническа оферта и най-ниска цена. Започват преговорите, но поради непостигане на първоначално предложените в документацията условия за плащане по договора и направени от “Елбит Системс” предложения, противоречащи на документацията, с решение от 08.03.2005 г. на министъра на отбраната, процедурата е прекратена. Решението на Министъра на отбраната обаче е обжалвано от “Елбит Системс” пред Върховния административен съд на Република България. С определение от 21.06.2005 г. ВАС се произнася: преговорите да продължат.»

 

Споменавам тези примери, не защото тяхното публично присъствие се отличава коренно от който и да било друг скандал за нелегитимно разхищение на средствата на клиентите и данъкоплатците (български или европейски) – бил той скандалът с “Топлофикация-София”, “Пътна инфраструктура”, магистрала “Тракия”, проекта “Бургас-Александруполис”… Споменавам тези примери, защото те публично делегитимират така важната модернизация на сектора за сигурност и поставят под съмнение изобщо смисъла от съществуване на българска армия.

 

4.

Необходимостта от съществуване на българска армия не е самоочевидна. Защото, от една страна, нашата общественост редовно бива информирана от най-високопоставени източници, че днес вече напрактика няма заплаха за териториалната цялост на страната, която да идва от съседни или други държави. Тази констатация е в основата на всички политически документи, рамкиращи “модернизацията” на армията ни – стратегии, доктрини и бели книги. Цитираният вече мотив, който Близнаков възпроизвежда – “знаете, че България не е заплашена от външна опасност, това е оценката и на нашите партньори от НАТО” – напрактика взривява фундамента на класическото модерно разбиране за армията като защитник на териториалната цялост на суверенната национална държава.

От друга страна, няма сериозно обосновано обяснение, което да е прието от широката общественост и което да обвързва по един ясен и категоричен начин участието в мироопазващи и мироподдържащи мисии по света с националния интерес на България. Никак не е достатъчно изказване от типа на:

“Но ние трябва да имаме възможност да изпълняваме съюзническите си ангажименти не само в близки райони като Западните Балкани, но и в по-отдалечени – като Афганистан, Ирак и на други места, където има нужда от поддържане на демократичните процеси и от оказване на помощ по възстановяването.»

 

Защото подобно типично изказване прехвърля отговорността за смисъла от участието в мисии върху чужди институции и поетите политически “ангажименти”, без да предлага цялостно разбиране за смисъла от армия в съвременния свят, което разбиране да замени остарялото схващане за армията като защитник на територия. Липсата на такова разбиране неизбежно влече след себе си обществените съмнения, че на мисии ходят само бедни наемници, които искат да припечелят нещо, играейки ролята на пушечно месо и така да се отърват от сиромашията. Липсата на обосновка за необходимостта от съществуване на армия също така води до масовото възприемане на членството в НАТО като инструментална цел, поемане на “ангажименти”, дан, който трябва да се плати в името на пълноправното членство в Европейския съюз, разбран като ресурс за социално благоденствие.

Примерите за това как политическият дискурс инструментализира членството на страната в НАТО не са един и два. Например, дори и пред външна аудитория Веселин Близнаков директно заявява, че “влизането на България в НАТО е първостепенен фактор в усилията й да реализира своя основен външнополитически приоритет – членството в Европейския съюз”[v].

Никак не е чудно, че когато старото разбиране за армията като пазител на границите е сериозно ерозирало, а замяната му с инструментална – при това вече постигната – цел (членство в НАТО, заради ЕС) не е обвързано с националния интерес, то тогава и журналистическият интерес към армията като цяло се свива до темите за 1) простотиите в казармите (или въпросът за премахването на наборната военна служба) и 2) далаверите по повод на закупуването, ремонт и поддръжка на техника (т.нар. “модернизационни проекти”).

 

5.

След уволняването на последния набор от “задължително призованите” остава темата за “далаверите”[vi]. Храна за размисъл в тази насока съществува в изобилие.

Да започнем със съкращенията на личния състав в армията – първата стъпка по пътя на реформите, които целят постигането на инструменталната цел на членство в НАТО (доскорошен враг номер едно). Тези съкращения не бяха обосновани публично (нито на политическо ниво, нито от представители на Генералния щаб на армията) през националния интерес. Ето защо в медийното пространство лесно се възпроизведе мотивът за насилственото съсипване на нашата армия от българския политически елит (в противоречие с усилията на военното ръководство), който се стреми да угодничи на външни сили в името на членството в ЕС и/или поради лична изгода.

Съкращенията на личния състав легитимираха програмите за обучение, повишаване на квалификацията и преквалификация на (подлежащи на съкращение) военни. А реализацията на тези програми породи публични съмнения за корупция.

Обосновката на необходимостта от такива програми от страна на Министерство на отбраната съдържа сериозни аргументи. Ето какво казва д-р Петър Пашов, държавен експерт към отдел „Социална адаптация” в дирекция „Кадрова политика и социална адаптация” към Министерства на отбраната.

„Всички прогнози и разчети показваха, че предстои освобождаването на голямо количество кадрови офицери и сержанти и от Българската армия. От друга страна, заявеното желание за присъединяване към северноатлантическите структури за сигурност наложи тези промени да се проведат за кратко време, да бъдат освободени голямо количество кадрови офицери и сержанти.”[vii]

 

Но не само кратките срокове, но и особеностите на военната социализация са препятствие пред реализацията на съкратените офицери в обществото. В същия доклад д-р Пашов цитира данни от емпирични социологически проучвания на Министерство на отбраната, според които „за над 80% от офицерите и 30% от сержантите новите условия за живот (в цивилния свят – В. Ст.) представляват особена трудност”.

Но според Министерство на отбраната държавата и обществото трябва да вземат мерки и да подпомогнат социалната реализация на съкратените военнослужещи, не просто като жест на добра воля към едни хора, които са посветили години от живота си, за да служат на общото благо. Държавата и обществото (в случая в лицето на неправителствения сектор) трябва да се занимаят с проблема, за да предотвратят много по-сериозни социални катаклизми, подобни по характер и обхват с тези, породени от съкращаването на спортисти в началото на 90-те години.

„От друга страна е неприемливо за обществото тези хора с изострено чувство за достойнство, чест и дисциплина да бъдат оставени самостоятелно да си решават проблемите по интеграцията в гражданското общество. Имаше и отрицателният опит за реализацията на т.нар. „борци”, които бяха оставени и много бързо формираха силови групировки и се вписаха в „подземния” свят. Военните, освен всичко това, са обучени в специални умения, имат и оръжие, което много бързо може да се използва от заинтересования криминален контингент. Ако освободените военнослужещи нямат алтернатива за смислено включване в обществото, то лесно биха се формирали военизирани политически организации с определено негативно влияние за демократичните промени в страната.”[viii]

 

От подобен род изказвания трябва да става ясно, че макар и да няма заплаха от съседска държава за териториалната цялост на страната, то опасността от военни действия на територията на страната е съвсем реална. Такива публично отправени директни заплахи – които по своя характер се родеят само с политическия рекет на ДПС по повод крехкостта на етническия мир у нас – притъпяват гражданската чувствителност към проблема за правомерността на усвоените средства по програмите за социална адаптация. Разбираемо е, че на фона на опасността да трябва да се изтърпи още един – както става ясно от доклада на Пашов, по-страшен – епизод на мутризация, няколко милиона безконтролно похарчени средства не са кой знае какво. Така с поправки в закона за отбрана става възможно ползването на платен от данъкоплатците отпуск за обучение на военни и подписване на договори за сътрудничество с неправителствени организации.

На основателните въпроси за това какви са процедурите за кандидатстване за курсове, как се селектират хората, които ще се обучават по различните дисциплини, как се определят темите на обучението, защо именно Фондация „Ресурсен център” се превръща в основен партньор на Министерства на отбраната, без да има конкурс и т.н. като правило не се дава отговор. Тези въпроси са прехвърлени върху външните донори, които съфинансират проектите.

Ето част от дискусията след доклада на г-н Пашов от разглежданата международна конференция.

Е. Сребринова, Българска стопанска камара: (…)

В качеството и на представител на най-голямата работодателска организация в България, аз съм изключително удовлетворена, че се срещам с организатори, с хора, работещи по проекти, свързани с дейността на Българската армия и с донорските организации, които питат: Къде са парите? За какво са похарчени пари? И къде са резултатите? (…)

И тук изначално бих искала да кажа, че голяма част от протестите са свързани с финансиренито, с дейностите по регулиране на паричните потоци…

(…)

Л-т С. Иванов, БОЛ „Раковски”: г-н Пашов, аз имам един кратък въпрос (…) къде стоят границите между Министерство на отбраната, от една страна, и тази фондация, от друга страна, при разпределянето на общата отговорност за преквалификацията и адаптацията на освобождаваните военнослужещи от армията. Бих искал да Ви попитам и следното: Как следите резултатите от съвместната дейност? (…) понеже по закон стойността на курса, който офицерът, сержантът или кадровият войник трябва да премине, се поема от министерството. Към дата юни месец, когато много военнослужещи получават шестмесечните си предизвестия, тази сума не беше уточнена.”

 

Защитата от страна на представители на министерството и на фондацията на тези обвинения в липса на прозрачност и съмнения за финансово „източване” по-скоро подклажда подозренията, отколкото да ги разсее. Защото като цяло се разчита на реакцията на външни донори като холандското или норвежкото правителство, които получават финансови отчети на хартия, без да имат възможност пряко да следят резултатите и защото копия от тези отчети се представя съвсем отскоро на Министерство на отбраната и то само благодарение на добрата воля на фондация „Ресурсен център”. Ето обосновката на К. Прагов от „Ресурсен център”:

„… бих искал да внеса малко яснота за хората, които все още имат съмнения относно разходването на средствата, като колегите от Българска стопанска камара (…) Ние приветстваме участието на други неправителствени организации с техни собствени модели и средства с цел по-ефективно усвояване на този човешки ресурс (…) Когато се конструираше модела, още през 1999 г., в края, ние (…) изхождахме от принципа на секторно партньорство (…) с цел решаване на даден проблем. Е, проблемът го имаше. Това бяха реформите.

(…)

Сега, имаше един въпрос относно отчетността. (…) Имаше една среща на ниво заместник министър (…), от която тръгна и допълнително споразумение (…), което, разбира се, не е практика в неправителствения сектор, но ние сме склонни да го направим с цел да разсеем всякакви съмнения за нецелесъобразно изразходване на финансови средства, отпуснати по програмата – т.е. Министерство на отбраната и Министерство на външните работи ще имат възможност, освен донорите, до имат поглед върху финансовите отчети.”

 

Този дебат е симптоматичен за спаружването на темата за модернизацията на сектора за сигурност у нас до съмнения, обвинения и оправдания за неправомерно изхарчени публични средства. Още повече, че цитираните изказвания рязко контрастират на фона на тезите на чуждите участници в същата конференция, които, като правело, са фокусирани върху проблема за обвързването на интересите на институциите за сигурност с публичния интерес.

„Граждански контрол в армията – това означава, че темата ни е за взаимоотношението между обществото и армията. Тематика, която е от особено значение както за България, така и за всички страни-членки на ЕС, а и за страните-кандидати. Става дума за гражданина в униформа, т.е. не за войника като обект на изпълнение на заповеди, а за войника-гражданин с пълните му конституционни права.

Темата засяга и отношението „армия-демокрация” – какво е мястото на армията при демократично управление…”[ix]

 

При липсата на ясно и прието от широката публика обяснение за смисъла от „модернизация” на армията ни, сделките за закупуване на автомобилна техника за 220 млн. евро също губят от своята легитимност. Разбира се, убитите по време на международни мисии при инциденти с автомобили, джипове и камиони войници оправдават необходимостта от обновяване на автомобилния парк. Но от документацията за участие в процедура за възлагане на обществена поръчка за сключване на застраховки “Каско”, “Злополука на лицата в МПС” и “Гражданска отговорност” на МПС от автопарка на МО и ГЩ за 2008г., става ясно, че от общо 239 автомобила, които подлежат на застраховане, 195 са закупени след 2000 г. По параметрите на тези возила може категорично да се съди, че тази „модернизация” е предназначена да обслужи военната бюрокрация, а не бойни мисии.

Необходимостта от „модернизация” на армията е в основата на исканията за увеличаване на дяла от националния бюджет, предназначен за отбрана и на исканията за допълнителни средства от бюджетния излишък. В интервю за в. „Пари” от 27 февруари 2006 г. министър Близнаков обяснява, че голямата част от бюджета на МО отива за „модернизация”, а не само за заплати. Въпросът на журналиста е от бюджета ли идват средствата за ремонт на изтребители.

„Да, изключително и единствено от бюджета на Министерството на отбраната, който е 2.44% от БВП и 20% от тях ще отидат за модернизация на армията, или около 700 млн. EUR. Като правило не получаваме допълнителна помощ и финансиране от другаде. Все пак по линия на международните програми получаваме от САЩ средства за закупуване на специална техника, например за бронирани автомобили. Средствата, които ние осигуряваме, са или директно от бюджета с финансова схема за разплащане, или с посредничеството на банка. Така беше случая с Юрокоптер, когато се сключи договор с френската банка Сосиете Женерал. Тези договори включват изплащане на сумите, които дължим за новата техника, за години напред. Тоест не ги даваме наведнъж и има облекчен режим на финансиране.”

 

Към края на същата година, в навечерието на обсъждането на бюджета за следващата година, В. Близнаков смята, че предвидените средства застрашават успешния ход на „модернизацията” на армията ни. Това са думите на министъра от участие на живо в предаването „Неделя 150” по БНР от 27 август 2006 г.

„Ние сме поели на много високо ниво, държавно ниво, политическо, ангажимент пред нашите съюзници от НАТО бюджетът да бъде около 2.6 %. Миналата година имахме ангажимент той да бъде 2.55 %, т.е. закръглено към 2.6% – той беше по-малко. Тази година ние очакваме също да бъде по-малко във връзка с това, че ние ще имаме много ангажименти, свързани с бъдещото ни членство в ЕС, намаляване до известна степен на приходната част на бюджета от това, че ние ставаме държава-член на ЕС – изчезват граници, някои митнически такси и данъци ще отпаднат, но така или иначе разгледахме един от вариантите на последното оперативно заседание и мисля, че в абсолютна стойност парите за отбраната няма да бъдат намалени, въпреки че ние имаме големи проблеми, свързани с модернизацията и съвместимостта на нашите въоръжени сили с натовските сили.”

 

При обсъждането на бюджета за 2008 г., обаче, министърът вече е по-спокоен. Вероятно защото най-сетне му се дава възможност да разполага със средствата от продажби на военни имоти. В статия за в. „Българска армия” ресорният министър отговаря на въпроси на Евелина Гечева.

„Е. Г.: Доволен ли сте от бюджета?

В. Б.: Може би доста хора ще се учудят, но съм доволен. Процентът на средствата от БВП през 2008 г. ще бъде намален в сравнение с 2007. Парите като абсолютна стойност обаче не са намалени, защото нараства БВП. Има добри перспективи, защото за първи път през следващата година се дава възможност Министерството на отбраната да използва част от преизпълнението на собствените приходи за капиталови разходи. Досега всички приходи над определената ни квота в бюджета, а тя е 48 млн. лв. годишно, отиваха във фискалния резерв. Благодарен съм на Съвета на коалицията, на Министерски съвет и лично на министър-председателя, че подкрепиха едно такова предложение. Освен това ние получихме и средства от бюджетния излишък – за противовъздушна отбрана, за доставка на специализирана техника, за социални дейности.”

 

Но съкращаването на размера на средствата от националния бюджет за отбрана легитимира продажбата на военни имоти и още веднъж възбужда корупционни напрежения.

„Ние се съобразяваме с бюджетната прогноза на правителството за следващите три години. А тя сочи, че относителният дял, процентът от БВП, отделян за отбрана, ще намалява. Започнахме от 2,6%, когато бяхме приети в Алианса, след това минахме през 2,48%, 2,3% тази година, следващата – 2,12%, а в края на 2009 -до 1,87%.”

 

Справка с отчетите на министерство на отбраната сочи, че собствените приходи на министреството от движими имоти нарастват с пъти при управлението на министър Близнаков. Докато през периода 2000 – 2001 г- те са около 4 млн. лв. годишно, то през 2006 г. приходите скачат на 18,062 млн., а през 2007 г. са 16,963 млн. лв.

Подобен ръст на собствените приходи се наблюдава и при разпореждането с движима собственост. За периода до 2004 г. собствените приходи са от малко над 1 млн. лв. Има лек ръст през 2003, но той е незначителен в сравнение с ръста през 2005 г., когато приходите достигат 43,266 млн. лв. За 2007 г. приходите само от тази дейност са в размер на над 47 млн. лв.

Всичко това се случва в среда на непрекъснати съмнения в липса на достатъчна публичност. Тези съмнения се подклаждат и от нормативната база, която позволява на министерство на отбраната само да кани организациите, които могат да кандидатстват както за проекти, свързани с военно оборудване, така и при доставки на по-тривиални стоки и услуги като, например, пилешко месо.

Това е част от разговора с министъра в предаването „Реално” по bTV от 26 ноември 2006 г.

„Водещ:   Много интересно, само последно по тази тема, имаше ли публична обява за търг за подобно нещо? Понеже има фирми, които не знаеха, че има такъв търг.

В. Близнаков:   Това е по Закона за обществените поръчки и всички правила са спазени. Освен това се правят, разбира се, тъй като става въпрос за Българската армия, се правят и проучвания на самите фирми, преди да подадат документи. Така че достатъчна публичност е дадена, за да може всеки, който желае, да участва. Имаше много амбиции от страна на фирми, които не бяха достатъчно големи и нямаха достатъчно опит. Това е основна пречка, за да могат да спечелят един такъв конкурс.

Водещ:   Става дума за големи количества и преминаваме към това, което споменах…

В. Близнаков:  Става въпрос за големи количества, да. За всички тези поделения само 4 фирми.

Водещ:   Колко храна е необходима на Българската армия?

В. Близнаков: На година досега, за 2005 година се изяжда около 2152 тона хляб, 1500 тона месо, 240 тона пилета, 1200 тона плодове и зеленчуци. Общо около 19 милиона лева за доставка на малотрайните продукти от бюджета на министерството. Целта е ние да храним кадровите войници през следващата година три пъти на ден и да храним тези, които са професионални войници, веднъж на ден, на обяд, по техен избор.”

На фона на такова публично недоверие към легитимността на сделките, въпреки тяхната легалност, офсетните сделки на министерство на отбраната допълнително наливат масло в огъня на журналистическите подозрения. Не искам тук да се връщам към дебата, който все още продължава в САЩ по повод на офсетните сделки за оръжейната промишленост. Само ще напомня, че при този дебат няколко американски сенатори открито заявиха, че офсетните сделки са начин за “легализиране на корупцията”. Това в контекста на американското общество, където съществуването на пазарна икономика не е необходимо да се доказва с правителствени доклади. У нас, при липсата на ясни икономически приоритети, при липсата на процедури за публично изготвяне на критериите за ефективност на офсетна сделка, няма никакъв начин да се обоснове защо една подобна сделка подпомага едни икономически субекти, а не други, защо е насочена в едни икономически сектори, а не в други, защо са избрани едни местни контрагенти, а не други.

При липсата на критерии, всяко решение ще поражда съмнения за корупция, защото няма начин да се докаже неговата (не)правомерност. Показателно е интервюто на Паулина Михайлова с министъра на отбраната Веселин Близнаков за в. “Капитал” от октомври 2005 г.

“П.М.: Бихте ли дали малко повече подробности за офсетните програми на изпълнителите на вече одобрените проекти за модернизация на армията?

В.Б.: Офсетните програми започнаха да се прилагат в нашата страна за първи път именно при процедурите на Министерството на отбраната. (…) Офсетните програми обикновено се разделят на две – директен и индиректен офсет. При директния стремежът е да се осигури безплатно обучение на персонала, доставка на съответните резервни части и ремонт на техниката. Индиректният офсет обаче е много интересен. Най-вече с това, че дава възможност да се стимулират нашата икономика, експортът на български стоки и услуги, както и вносът в страната на чужди стоки на преференциални цени. Той дава възможност и да се развиват нови производства, да се внася ноу-хау, да се повишава квалификацията на работниците, да се разкриват нови работни места, да се развива инфраструктурата в определени региони. (…)

За стойността на офсетните програми искам да кажа, че независимо че представляват първият опит в страната да се приложи такава схема, те надвишават сумата на отделните проекти – от 100 до 300%. Мисля, че това са изгодни условия.

П.М: Бихте ли дали конкретен пример какво предвижда една от офсетните програми?

В.Б.: Това е търговска тайна. Споменават се например високите технологии. Но не е най-важното да се каже точно дали ще се построи някаква фабрика, цех или завод и какви точно стоки ще се произвеждат. Важното е да се спазват сроковете и договорените суми.”

 

Нека да кажа още веднъж – разбирането за “модернизация на армията”, което се втренчва във (важното, но инструментално) технологично обновяване, при отсъствие на публично приета обосновка за смисъла от съществуване на българска армия, свежда обществения интерес към темата до далавери с имоти, ремонти и покупки, свидетелства за каквито не липсват.
6.

Аз разглеждам модернизацията на българската армия в контекста на общата реферативна рамка на теории за модернизацията. Това означава, че, от една страна, ме интересува въпросът какви са инвариантите на прехода от традиционни общества към модерни общества – към общества, които могат да поддържат стабилен ръст на развитие. От друга страна, съм фокусиран върху вътрешната логика на разгръщане на самата модерност. В този смисъл, въпросът за модернизацията на българската армия, трябва да бъде поставен в социалноисторическо контекст. Това означава, че армията ни трябва да бъде разбрана като исторически променящата се институция, вписана в логиката на историческото разгръщане на българските модернизационни тенденции.

От тези методологически позиции вече съм разработил и защитил пред научната общност у нас една идеално-типична конструкция, която представя съдържателната логика на разгръщането на армиите в модерните общества. Тук ще си позволя да представя накратко основните акценти на тази типология, защото тя служи като координатна система, която позволява по-добро разбиране на частния случай на българската армия.

Ако мислим армия в контекста на модерните и модернизиращите се общества, то става ясно, че модерните армии са принципно различни по своя характер социални институции от отрядите, дружините и феодалните бойни корпуси от средновековието, както и от древногръцките, римските или египетски войски, при които, макар и да има наченки на “бюрократичен” ред, “рутинно обучение”, “кариера” и “изпити”, то тези процеси са в неразвита форма.

В този смисъл, трябва да се прави разлика между четири типологично съществени форми на организация на въоръжените сили в модерния свят. На първо място, това са “наемнически войски” – въоръжените сили от периода на доминация на ранния европейски търговски и финансов капитализъм, когато “армията е предприятие, подлежащо на кредитиране, както всяко друго предприятие” (Кларк). Наемническите войски по правило са предвождани от аристократи или от “офицери-аматьори” (Хънтингтън). Макар че лоялността към централната власт постепенно се засилва, наемническите войски не са доминирани от националистически чувства, което позволява наемници често да се бият за каузите на различни страни. По правило наемниците, които се включват в наемническите войски, участват както в сухопътни, така и в морски кампании, а не са се специализирали нито в употребата на оръжия, нито във воюване в определени райони.

Исторически погледнато, в рамките на няколко столетия, в хода на модернизацията на Европа, наемническите войски са изместени от “редовни армии (на абсолютистката държава)”. Това са въоръжените сили, които са на директно (а не през посредничество като това на местния феодал) подчинение на централната държавна власт от периода на абсолютните монарси в Европа, финансирани са единствено от централизираната държава, снабдени са със стандартизирано военно оборудване, въоръжение и униформи, започват да изграждат формализирани правила за прием, кариера и отговорности в рамките на армейската йерархия. При редовните армии все още няма категорична забрана за употреба на въоръжените сили на държавата за разрешаване на вътрешни конфликти. Все още няма строго разделяне между армия и полиция.

Трето, типично модерните армии са “индустриални армии” или “масовите армии”. Така определям въоръжените сили на индустриалните общества, които са ръководени от професионализиран офицерски корпус (тук професионализиран корпус противостои на аристократичен офицерски корпус, а не на профанен, лаишки или доброволчески, опълченски), организирани са в бюрократична система, доминирани са от принципа на “формалната рационалност” (Вебер), имат публична забрана за участие във вътрешната политика. Индустриалните армии на националните държави като общо правило развиват собствени военно-промишлени комплекси, които възникват с претенцията да освободят националната сигурност от капризите на пазара.

И накрая, четвърто, но най-важно за целите на настоящия анализ, идват “армии на третата вълна” или “постмодерни армии”. Това са въоръжените сили, възникващи, хронологично погледнато, първо в САЩ и Западна Европа от края на 70-те години на 20.в. , които като правило са многонационални, опират се на употребата на високи технологии, рекрутират високоспециализиран войнишки състав, по принцип воюват не за защита на националните граници на държавите, които представляват, а за да “предотвратяват с превантивни военни действия потенциални гнезда на ескалиращи конфликти”.

Тези, поддържащи собствен темп на модернизация, армии са базирани на вътрешната конкуренция между видовете въоръжени сили в рамките на националната или многонационалната военна структура и на външната конкуренция в публичното пространство за дефиниране на външнополитическите приоритети. В този смисъл принципът на единоначалието, характерен за масовите индустриални армии, е подринат от принципа на конкуренцията за “плебисцитно” одобрение (Хабермас), където институционалните интереси на части от военни структури под формата на PR-кампании търсят публична легитимност най-вече в съюз с НПО.

Въпросът, който днес търси отговор е дали българската армия има потенциал да се развие като такава „постмодерна” армия, струва ли си усилията да се търси такова развитие, могат ли да бъдат идентифицирани перспективни обществени субекти, които да го износят.

 

7.

Ако мислим българската армия в този модернизационен контекст, то трябва да бъдат откроени три типологично съществени етапа на нейната модернизация: опълченските отряди; армията в периода след Освобождението до средата на миналия век; българската социалистическа армия.

Тази типологизация – която подробно съм разгърнал вече в други изследвания – дава възможност да се откроят съществените разлики между западните индустриални армии и нашата армия. В западноевропеийски контекст модерните армии са еднопорядкови с всички други дисциплинарни институции като болницата, затвора, училището, фабриката. Поради закъснялата модернизация на българското общество, до средата на миналия век у нас в армията се налагат практиките на „пречупване гръбнака на личността” (Хаджийски), защото структурата на личността на обитателите на онзи ранномодерен свят не била подходяща за армията-машина.

През следващия типологично съществен период – при социалистическата армия – вече съществува подходяща структура на личността, но казармените практики на „пречупване гръбнака на личността” продължават да се възпроизвеждат поради три особености на българската социалистическа армия. Това са 1) нейната вторичност като бойна сила спрямо отбранителния потенциал на Съветския съюз, 2) нейната идеологизираност като ценностно-мотивационен ресурс и 3) вписаността на армията в „икономиката на дефицитите” на социализма като материална база и принципи на вписване в обществения живот (Корнай).

Българската социалистическа армия е вторична по отношение на съветската армия и никога не се превръща в автономен субект на институционална воля, за разлика от българската армия от преди 1944 г. Освен това, идеологизацията на армията ни – превръщането на комунистическата идеология във водещ принцип на съществуване – води до дублиране на структури и размиване на отговорности, както и до ценностна девалвация на самата военна служба. Накрая, обвързаността на българската социалистическа армия с военнопромишлените комплекси, участието на войските в икономиката чрез инфраструктурни и други строителни проекти, въвличат армията в икономиката на дефицитите на социализма. В резултат на всичко това 90-те години завариха армията ни като институция, която:

  • възпроизвежда безсубектен офицерски състав, без собствен боен опит и навик да носи отговорност;
  • бива доминирана от принципа на показността, на външното изглеждане, а не на действието и поради това няма критерий за професионален резултат и за развитие въз основа на такива резултати;
  • която, поради горното, е организационно ерозирала от възпроизводството на принципа на “личните връзки” в бюрократично раздут управленски корпус.

Въпросът днес е как това тежко социалистическо наследство може да бъде преодоляно в името на изграждането на една модерна система за сигурност.

 

8.

„Трябва да правим разлика между т.н. реформа и трансформация. Реформата не е нищо друго, освен съкращаване на личния състав. Реформата беше глупава. Тя приключи. Трансформацията е нещо друго. Трансформацията е процес на непрекъснато обновление. Трансформацията никога не може да приключи. Трансформацията не е просто проект, план, доктрина или стратегия. Трансформацията е начин на съществуване.”

 

9.

С тези изречения един 35 годишен подполковник от София дава израз със свои думи на грандиозната модернизационна промяна, която Българската армия изживява в момента. Промяна, която разтърсва мощно идентичностите на много хора. Не само в армията.

В тази статия обосновавам евристичния потенциал на едно разбиране за модернизацията, което не се втренчва в техническото обновление. Това означава, че е важно следното питане: до каква степен в българската армия днес могат да бъдат регистрирани тенденции, характерни за прехода от модерни към „постмодерни” (Москос, Сегал) или от „армии на втората вълна” към армии на „третата вълна” (Тофлър). Това са тенденции, свързани с организационните принципи на институцията, с нейната политика по отношение на публичността, с ценностите и идеологиите, които изповядват войниците и офицерите и др.

Дълбоките структурни промени, които характеризират тази модернизационна трансформация (и които имат несъмнено и статистически параметри), могат да бъдат уловени от изследователя също така и през тяхното отразяване в съзнанието на кадровия състав. Като общо правило, тези структурни промени при прехода към армии на третата вълна провокират идентификационни напрежения – напрежения в смисловите категории и ориентири, чрез които служащите разглеждат и разбират себе си и своята роля в света.

На първо място, тези идентификационни напрежения обикновено се свързват с разминаването между „исконните военни ценности”, които препращат към солидарност, консервативен колективизъм, ред, доблест и чест, от една страна, и изискванията на модерната професионализация (разбрана като специфична техническа компетентност и идентифициране с професионална общност, а не с армията), от друга страна.

Освен това, на второ място, съществува остър конфликт за дефиниране на проблемите на сигурността между 1) военните експерти и 2) представители на цивилни НПО, ангажирани с тази материя. Накрая, мощен генератор на идентификационни кризи е отварянето на модерните армии за представители на малцинства и жени – доколкото класическото военно се свързва с мъжкото („в казармата момчетата стават мъже”) и се дефинира през битката, която е ситуация на „мъже срещу огъня” (Маршал), то навлизането на жени в армията подкопава доминиращия мъжки дискурс и провокира развитието на различни (като от мъже, така и от жени) защитни стратегии.

 

След терористичните атаки от 11 септември 2001 г. изследванията на военната модернизация в полето на военната социология – които обичайно се фокусираха върху 1) противопоставянето либерализъм – консерватизъм/ цивилни ценности – военна етика[x], 2) навлизането на жени и представители на малцинствата в армията[xi], 3) “културния шок”, който преживяват западни войници, когато участват в мироопазващи мисии в бедни краища на света – се концентрираха основно върху културните и цивилизационни разлики, които пораждат експлозивни напрежения. По този начин от фокуса на изследователския интерес изпаднаха важни въпроси като този за модернизационните кризи вътре в рамките на една армия или военен съюз.

Аз търся отговор на въпросите, свързани с хода на модернизация на българската система за сигурност в общата реферативна рамка на теории за модернизациите. По думите на Тида Скочпол, подходът, който прилагам, може да бъде определен в традициите на историческата социология, като “конкретна емпирична проверка на обща теза” (Скочпол). Тук ще си позволя да представя накратко основните опорни точки на една историческа военна социология.

На първо място, трябва да се въведе разбирането, че въпреки претенцията си да стои над времената, модерната армия е неотстранимо историческа институция. Ето защо под “модерна армия” следва да се разбират въоръжените сили на държавата, които са организирани в йерархична система по принципа на единоначалието, подчинени са на държавната власт и са призвани да защитават националните територии и ценности с ресурси, опрени на индустриално производство. Армията генеалогично се разграничава от полицията, която цели защита на вътрешния ред в държавата, защото употребата на армията срещу граждани на собствената държава е изначално нелегитимно. Понятието “армия”, в тази реферативна рамка, е пределно общо и включва всички родове въоръжени сили. Става ясно, че под “армия” в този анализ се разбират само въоръжените сили на модерните и модернизиращите се общества.

Дотогава, докато армията се явява като инструмент на нещо външно на социалния свят, като инструмент на войната (в традициите, които намират най-чист вид в творчеството на Клаузевиц), то тя може да бъде обект на много особен социологически интерес (най-вече фокусиран върху овсекидняването на насилието). Общественият и изследователският интерес се променят тогава, когато модерните общества развиват вътрешен пазар, който намира израз и в претенциите на държава за участие в “надпреварата за плебисцитно одобрение” (Хабермас) като един от многото конкуренти за това одобрение. Макар и тази държавна интервенция да е рожба на разгръщането на характерните на самата либерална държава процеси, то в нея либерализмът припознава най-страшните си опасения. В най-изчистен вид тези страхове от държавата са концентрирани в ролята на армията – Х. Ласуел[xii] открива армията за либералната социология през 30-те години на 20-ти в. с една жлъчна критика на разширяващите се претенция на държавата.

С това либерално ориентирани социолози сами създават основанията да бъдат победени от копнеещи за сблъсък ( но и породени от същите структурни трансформации на модерното общество) нео-консервативни мислители.

С. Хънтингтън[xiii] е от този тип анализатори, който припознава в армията крепост на консервативни ценности и легитимира властовите претенции на новите американски консерватори с нуждите на сигурността, обвързвайки по един донякъде фалшив начин военен професионализъм с консерватизъм[xiv]. Докато Ласуел легитимира полето на армията, като терен за сблъсък на либерализъм и (нео)консерватизъм, то Хънтингтън легитимира стила на борбата – социология. Защото става въпрос за сблъсък и на ценности, а социологията по това време вече е обосновала достатъчно убедително претенцията си да е развила надеждни сетива за социалната конструираност на идеологическото измерение на социалната реалност. Така Хънтингтън сам избира социологията като дисциплина, в рамките на която ще бъде опроверган на свой ред – емпиричната проверка на неговите възгледи от ортодоксалните му последователи[xv] го оборва по един напълно категоричен и недвусмислен начин. Парадигмалните граници на тази, основно американска, социологическа традиция не позволява вътре в тях да се достигне до разбирането, че самото начинание – обосноваване на надвременността на армията и, следователно, представянето й за царство на консервативните нагласи – е изначално обречено на провал.

Провалът на замисъла на Хънтингтън се явява като противоречие между теория и емпирични резултати, което се превръща в основание последващите социологически текстове да бъдат посветени на адекватността на използвания изследователски инструментариум – в традицията на позитивистката критика на изследователския инструментариум. Присъщата на всеки позитивизъм надежда, че преодоляването на неистината е въпрос на усъвършенстване на методиката в случая с военната социология води до очакването, че подобряването на изследователския инструментариум ще опровергае емпиричното опровержение на консервативните социологически теории.

Собствено теоретичните проблеми, разбира се, не са основание предметът на изследване – модерните армии – да спре развитието си. Докато либерали и нео-консерватори воюват на полето на теорията, в практиката на всекидневието армията става активен участник на пазара на труда и търси съюзници (които в САЩ, Холандия, Великобритания и др. след Втората световна война намира главно в лицето на неправителствени организации) в борбата за обществени поръчки на сцената на плебисцитното одобрение. Допуснатото от Хънтингтън размиване на предмет и метод легитимира бягството от претенцията за постигане на научен континюитет, което взривява възможността за изграждане на “история” дори и в полето на тази частна социологическа дисциплина. През следващия етап на терена се появяват привидно разнородни (поради разнообразието от обекти на проучване), но същностно еднородни (поради парадигмалната ориентация на авторите, които предлагат вариации на тема нео-позитивизъм) изследвания[xvi].

Но така се генерира професионално неудовлетворение в избралите армията за поле на своите академични дирения среди, което намира самоутеха в практиките на социологическите обзори и обобщения, без да премахва първоначалната невъзможност да се постигне предмето-методологическа консистентност. Това състояние прераства в естетическа еуфория, когато се разпознава в културата на постмодернизма, който обявява дефекта за ефект с твърдението, че еклектизмът е характеристика на социалната реалност, а не симптом за научна импотентност.

Едва структурните трансформации в капиталистическите общества и появата на световен пазар на сигурност правят възможно да лъсне измамата на особената социална реалност, която е намерила своя наукообразен израз в творчеството на Хънтингтън, на когото му изглежда така сякаш, че консерватизмът е исторически перспективен, а се оказва точно обратното – либерализацията на сектора за сигурност се оказва основен ресурс за модернизация на американската армия.

Тук вече стигаме до действителната сложност на проблема. Българската армия и носещите армиите в НАТО имат различни проблеми. Натовските армии имат проблем с необходимостта да се променят непрекъснато под натиска на променящата се цивилизационна ситуация, но нямат еднозначен ориентир, защото и миналото, и настоящето, и бъдещето получават различни оценки от представителите на противоположни идеологически лагери.

Различно е с Българската армия – вместо с една, тя трябва да се справи с две задачи. При това едновременно. Първо, следва да се освободи от миналото си на “социалистическа армия” – условно казано, трябва да се нормализира. Но тук идва страховитото второ – за да може да се нормализира, трябва да е ясно каква е нормата. Формално и повърхностно погледнато, нормата може да се дефинира по два начина: а) нормално съобразно българското общество; б) нормално съобразно натовските стандарти. Обаче съвременното българско общество не може да служи като критерий за ориентация на реформата, защото то е все още псевдо-пазарно, политически корумпирано, без институции на гражданско общество и с медии, втренчени в скандала, а не в обществения проблем. Такова общество не може да дефинира каква армия му е нужна. А отваряне на армията към такова общество може само вторично да влоши собствено армейската криза до степен изобщо да подмени структурната промяна с откровена мафиотизация – процес, който е ясно проследим дори и на равнище европейска интеграция, а не само в сектора на вътрешната сигурност.

Така модернизацията на българската армия се оказа принудена на внедрява натовски стандарти, разбрани като институционален дизайн. Точно тук обаче възниква нов проблем. Защото по отношение на съвременната армия има не един вечен, ясен, стабилен натовски стандарт, а яростен идеологически дебат.

Проблем остава кога това послание ще достигне и ще се възприеме и от Българската армия. Ето точно в този смисъл на преход не от „социализъм” към „капитализъм”, а преход от индустриална, към мироопазваща армия, разбирам задачите на реформата или модернизацията на Българската армия. Само ако имаме предвид тази обща реферативна рамка, става ясно защо е легитимна вътрешната и външната конкуренция при съвременните армии и защо в настоящия текст определям резултатите от проучването ми като оптимистични. От позициите на едно традиционно, второ-вълново, индустриално разбиране за армията, тенденциите да се оказва все по-силен натиск за установяване и поддържане на конкурентна среда в армията биха изглеждали като взривяване на самата същност на армията, която се крепи на ясната йерархия, единоначалието и спестен граждански контрол.

Напротив, гражданските и професионалните позиции на тези малцина респонденти от проведеното изследване, които твърдят, че вътрешната конкуренция между отделните части (от висши училища, до екипи за рекрутиране на кадрови войници) не само че не бива да бъде крита като срамна, но и институционално насърчавана, може да бъде разбрана само в контекста на тези структурни промени. Тогава тези офицери няма да бъдат възприемани като „агенти на външни интереси, които целят съсипването на армията ни” или като „хора, изневеряващи на българските военни традиции”, а като авангард на една промяна, която ще допринесе за поддържане на стабилен ръст на отговорна иновативност в системата за сигурност. “Реформата” ще отстъпи място на “трансформацията”, както ги разбира моя респондент.

Надявам се, че това въведение в контекста на проблематиката прояснява необходимостта от задълбочено изследване на нагласите на офицерския състав у нас, за да може да се диагностицират потенциите за разгръщане на модернизационни сили в сектора за сигурност.

[i]В. Близнаков бе избран вместо спрягания за министър на отбраната, но назначен като министър на образованието юрист от НДСВ Даниел Вълчев. Ентусиазмът в реформите, развит от Вълчев в управление на повереното му министерство, е възможно обяснение, защо не му бе дадено военното ведомство.

[ii] Обнадеждаващо, защото препраща към по-сложно разбиране на «модернизацията» на армията, доколкото я полага в по-широк социокулнурен контекст и съзнание за многоаспектността й.

[iii]Използвам примери с министър Близнаков, за да демонстрирам (не)разбирането за модернизация на сектора за сигурност само, защото мандатът на този министър съвпадна случайно във времето с емпиричното социологическо изследване, което проведох. Иначе подобни, и още по-драстични, примери могат да бъдат приведени от изказванията на всеки един от министрите на отбраната през последните десетилетия.

[iv] И не винаги решенията на съда са в полза на министерство на отбраната, както в случая с “Елбит Системс”.

[v]Доклад на Веселин Близнаков на конференцията “Атлантическата общност в 21 век: Силата на ценностите и стойността на силата” от 5 април 2006 г.

[vi] Никак не е необяснимо, че забавянето на преминаването към напълно доброволен принцип при рекрутирането на войнишкия състав се обяснява от експерти и анализатори със съпротивата на армейската бюрокрация срещу реформата. Защото повечето на брой войници в казармите легитимират присъствието на офицери и са повод за поредно отлагане на съкращенията.

[vii] Доклад на д-р П. Петров на тема „Сътрудничество на Министерство на отбраната с неправителствения сектор при реализацията на програмата за социална адаптация на кадровите военнослужещи в гражданското общество”, изнесен на международната конференция „Граждански контрол в армията”, организирана от Политологичен център и фондация „Фридрих Науман” през 2003 г. Докладът е публикуван в сборника „Граждански контрол в армията”, издаден от Политологичен център през 2003 г.

[viii] Цитираният доклад на П. Пашов.

[ix] Изказване на д-р Волфганг Йон (по това време председател на фондация „Фридрих Науман” за България, Румъния и Южен Кавказ), публикувани в цитирания сборник.

[x]HUNTINGTON, Samuel P., The Soldier and The State: The Theory and Politics of Civil-Military Relations. Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1957 (Vitage Books, 1964); JANOWITZ, Morris, The Professional Soldier:aSocial and Political Portrait.New York, Free press, 1960 (& 1971)

[xi]MOSKOS, Charles C., “Army Women”, The Atlantic online, 8, 1990

[xii] За първи път Ласуел излага тезите си през 1938 г., но аз работя по разширеното издание от 1941 г. – LASSWELL, HaroldD., “TheGarrisonSociety”,AmericanJournalofsociology, 46, 1941: 455-68

[xiii]HUNTINGTON, Samuel P., The Soldier and The State: The Theory and Politics of Civil-Military Relations. Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1957

[xiv] Фалшив в степента, в която емпиричната проверка на тезата на Хънтингтън от Джановиц категорично го опровергава – няма статистически доказателства, че военни, които изповядват консервативни ценности са по-добри професионалисти от либералите.

[xv] JANOWITZ, Morris, The Professional Soldier:aSocial and Political Portrait.New York, Free press, 1960 (& 1971); LARSON, Arthur, D., “Military Professionalism and Civil Control: A comparative analysis of two interpretations”, Journal of Political and Military Sociology, 2, 1974: 57-72

[xvi] BURK, J. (Ed.), The Military in New Times: Adapting Armed Forces in Turbulent Times. Boulder, CO: Westview Press, 1994.

 

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: