В хода на тези интервюта имах неблагоразумието да питам на базата на какви критерии тези добри намерения са били фокусирани върху синеокото, а не върху черноокото ангелче; кой е приемал отчетите на направените с отпуснатите допълнителни средства разходи и за какво са отишли ресурсите от благотворителната изложба във фоайето на областната управа. Тогава бивах изпепеляван с поглед! Чувствах се така, сякаш току-що съм поискал пред смаяния поглед на децата от детската градина БУЛСТАТ-а, данъчния номер, МОЛ-а от Дядо Коледа, за да му пратя проформа фактурата за поръчаните с отстъпка за обем играчки…

Разбирам, че е много по-вдъхновяващо, много по-интересно, много по-романтично да обитаваш един мито-поетичен свят, отколкото да следваш сухите, формални, скучновати процедури, които предписват законът, принципите за добро управление, ЕС. Много добре разбирам настроенията на онези хора, които предпочитат добрите намерения, “човешкото общуване”, „личните отношения”, „трогателните събития”. Тези хора се отегчават (или вбесяват) от формализма, безчовечността, бюрократичния език на всеки стандарт, норма, процедура, конкурс, търг, обществена поръчка. Те не искат ЕС. Искат си Зевс.

Имам известни основания да допусна, че ако Европейската комисия беше на мястото на Зевс и трябваше да реши кому да присъди подхвърлената от отмъстителната Ерида златна ябълка, щеше да се мине поне през следните пет основни стъпки:

Първо, от Ерида щеше да се изисква да подпише декларация за произход на златната ябълка и да се сезира ОЛАФ, за да се гарантира, че въпросната ябълка не е придобита от незаконна дейност и не се злоупотребява със средствата на европейския данъкоплатец.

Второ, щеше да има процедура за номинация на претендентките (с ясно разписани критерии за допустимост), които да подадат в разумен срок проектни предложения с ясна обосновка на целите, бюджет, логическа матрица и времеви график.

Трето, не Парис, а цяла независима експертна комисия щеше да оценява по предварително изписани критерии качествата на Хера, Атина и Афродита (разбира се, докато процедурата тече, нито една от кандидатките не би имала право да осъществява контакти с членове на оценителната комисия).

Четвърто, след приключването на конкурса и обявяването на резултатите, щеше да има срок за обжалване на решението на експертната оценителна комисия пред по-горна инстанция.

Пето, спечелилото конкурса проектно предложение щеше да бъде подложено на строг мониторинг в хода на реализацията и на последваща оценка, след приключването на проекта, за да се прецени до каква степен са били постигнати заложените цели съобразно изработените индикатори.

Ако резултатите биха били оценени като добри, то най-вероятно на следващата година би се обявил нов конкурс, на който победителката от предишната процедура да няма право да участва…

Много скучно, нали? Много предвидимо. Изобщо не е вдъхновяващо. Отегчително! Пфу! Най-вероятно такъв подход тутакси би отказал трите богини от участие.

Но пък би било справедливо. Всички участващи страни, биха приели резултатите. И не би се стигнало до Троянска война, Троянски кон, Троянски вирус и изпепелени градове, съдби и надежди…

Не искам напразно да укорявам онези, които полагат лични усилия, понякога отвъд закона, за да разплачат областния управител чрез някое синеоко ангелче. Но настоявам, че в модерния свят тези лични усилия създават повече проблеми отколкото разрешават. Защото в модерния свят успешни публични политики се правят чрез ясни правила, формални процедури, опосредени отношения.

Причината за разпадането на мито-поетичния свят (като този на Зевс) е опосредяването на междучовешките отношения чрез институциите на държавата и гражданското общество. Това, което разпада нашия свят е подмяната на институциите на държавата и гражданското общество с междучовешки отношения. А едно подобно разпадане не е от полза нито за синеокото, нито за черноокото ангелче, нито за областния управител, нито дори за сълзата, която се стича по бузата му…

 За камъни, а не за хора е съществуващата днес у нас система за т.нар. „интеграция” на хората с увреждания. Системата има сетива за физическите измерения на камъните. Затова и третира хората с увреждания по същия начин, по който се третират камъни – подрежда ги по формални, физически признаци. Системата е добре смазана машина, която е доказала своята продуктивност и при справянето с други природни обекти, подобни на хората с увреждания. Системата би си работила много добре, ако пустите му камъни нямаха отвратителната склонност от време на време да се обаждат. Този зловреден навик възпрепятства нормалното функциониране на системата, защото когато заговорят, повечето от камъните не възхваляват системата, а започват да отправят претенции, че не били от единия вид, а от другия, че не искали били да ги преместят на едно място, а на друга, че не трябвало да ги мести този, а онзи, дори че – какво нахалство само – изобщо не ми били камъни. Системата обаче не е изградена така, че да удовлетворява капризите на камъните. Затова тяхното досадно буботене се превръща в проблем. Ето защо Системата трябва да си намери удобни тапи, с които да запуши устите на камъните. Или поне на тези, които не я възхваляват.

Съвсем различно било отношението към камъните на Микеланджело (не костенурката нинджа, а онзи ренесансовия). Нали помните, когато го питали как създава шедьоврите си, той отговарял, че просто маха излишното от камъка. Така, махайки излишното от камъка, той пуснал на свобода Давид, Бакхус, Мадоната, Мойсей…

Но не Микеланджело, а един негов съвременен наследник от Берлин, Александер Ползин, с една своя статуя много по-ясно илюстрира ситуацията на хората с увреждания днес у нас – http://www.alexanderpolzin.de/html/sculptures/modell01_4.html. Модел 01, както много хора с увреждания в съвременна България, трябва сам себе си да изтръгне от камъка, за да покаже, че не е камък, а човек. Модел 01 не чака друг да го освободи. Той сам себе си освобождава. Сам себе си създава. За да покаже, че го има. Че може да живее независим от камъка и каменоломната система живот. Че има чувства, ценности, цели, страхове, капризи. Че иска да е субект, който действа, а не обект, върху който въздействат. Че има собствени духовни грижи, а не само нужда да е физически обгрижен.

Е това е трагедията да си човек (с увреждане) днес у нас. Ти разправяш, че си човек, а Системата те третира като камък. А на камъните им е лесно – те добре си пасват със системата и я подкрепят. Въпросът е какво правим другите, които знаем, че не сме само камъни. Ние сме точно като недовършените скулптури на Микеланджело – нали знаете, той е от творците, които може би имат най-много започнати и незавършени произведения – виждаш прекрасно лице, част от лека наметка, изящна ръка и човешки поглед, които са потънали в… половин тон камък.

 Първият специалист по антитероризъм е Одисей. Спомняте си, че Спарта била изправена пред ужасна заплаха да си навлече за врагове най-смелите царе и герои, защото всички те искали да се оженят за Елена. Тиндарей, бащата на Елена и цар на Спарта се притеснявал, че който и да избере за съпруг на Елена, всички останали ще се настроят срещу него, ще му обявят война и ще запалят Спарта. Затова Тиндарей дълго време отлагал решението си и по този начин още повече нагнетявал напрежението и увеличавал нивото на терористичната заплаха, която дебнела над града-държава.

За късмет на Спарта по онова време в града гостувал мъдрият Одисей. Той посъветвал Тиндарей да събере всички претенденти и да ги накара да се закълнат, че ще останат братя и ще защитават с живота си Спарта, независимо от това кого от тях хубавата Елена ще избере за съпруг. Понеже всички се надявали, че Елена ще избере тъкмо него, много се зарадвали, че ще имат съюзници и се заклели във вярност и братство пред Зевс. Затова и всички приели доброволно избора на Елена.

Съветът на Одисей не само предотвратил войната, но и спечелил на Спарта много и могъщи съюзници. Защото всички участвали и приели правилата, които Одисей предложил.

Днес ние се нуждаем от повече политици като Одисей – хора, които не налагат силово своето виждане и своето решение, а успяват да предложат такива правила, които всички участници приемат за справедливи. И по този начин строят съюзи, а не вражди. По този начин намират съмишленици, а не противници. Създават мир, а не война. Защото и ние, както древните гърци, се вбесяваме от всяко решение, което някой друг ни налага насила или по нечестен начин, независимо дали става дума за кандидат за президент, монополна цена или роднински назначения /справка – Троянската война/. И сме готови да дадем най-доброто от себе си, когато преследваме кауза, която сме приели за справедлива.

 „Ама на нея така й харесва! Тя го иска! Тя ме кара да бъда груб! Така й показвам колко силно я обичам!” С тези думи често се оправдават в съда мъже, обвинени в домашно насилие. Само тези от тях, които изобщо стигнат до съд. Защото всяка четвърта жена в България е била обект на домашно насилие[1]. Но едва под 10% от жертвите на домашно насилие у нас подават някога жалби. А от тях над три четвърти оттеглят жалбите си след няколко дни и изобщо не се стига до повдигане на обвинение.

Това не е само български проблем. Преди няколко години участвах в един международен докторантски семинар в университета в Салерно, посветен на същия проблем – защо в Южна и Източна Европа жените, жертви на домашно насилие, изобщо не подават жалби срещу насилниците или пък оттеглят жалбите си, за разлика от жените от Северна и Западна Европа, които са склонни да повдигнат обвинение за насилие заради по-остър тон или поглед, например.   

Един от докладите силно се открояваше на фона на доминиращия феминистки дискурс.  Беше изнесен от една холандка от източноевропейски произход, която се занимаваше с gender studies. Тезата й силно се разминаваше с това, което попада под знаменателя на “политическата коректност”. След доклада останалите участници се нахвърлиха яростно върху нея и по категоричен начин й дадоха да разбере, че в никакъв случай не биха търпели повдигането на подобни хипотези. Не мисля, че тя някога е успяла да защити дисертацията си.

Докладът й беше изготвен на базата на включени наблюдения и изследвания на случаи в страни от Югоизточна Европа. В общи линии тезата й беше следната: с годините някои от изследваните жени сами са тласкали скрито мъжете си към насилие, което в един момент се е обърнало срещу самите тях. Понеже социалният свят, в който трябва да оцеляват се характеризира с липса на установени правила, ясни обществени закономерности и предвидима социална среда, то за част от жените, потенциални жертви на домашно насилие, става изключително трудно да се ориентират в този хаотичен свят, да поемат отговорност за живота и постъпките си, да планират бъдещето си и преследват целите си. Ето защо те с всекидневното си поведение толерират мачистки ролеви модели при партньорите си и санкционират проявите на колебливост, нерешителност, неувереност, рефлексивност, деликатност. Строгият тон, острият език, категоричното мнение, нетърпимостта към всякаква колебливост, безусловното преследване на целите, волевото налагане се превръщат в част от ролеви поведенчески модел, който създава една външна форма и удържа дефицитите на социално съдържание. Всекидневното толериране на подобен ролеви модел създава илюзия за ред и прави поносимо преживяването в един хаотичен и халтав социален свят, където вземането на всекидневни решения на базата на рационални аргументи става прекалено скъпо от гледна точка на разходът на психическа енергия, а понякога дори и напълно невъзможно. Проблемът е, че крайната форма на такова поведение е физическото насилие, което се обръща тъкмо към най-близките. Според онази холандка жените много често изобщо не се оплаквали или пък оттегляли обвиненията си срещу насилника, защото много скоро разбирали, че ролевият модел на насилника всъщност структурира целия им всекидневен свят и без тази структура, този свят би рухнал.

Разбирате, че подобна теза няма как да мине в среда на агресивен феминизъм. Но да не я мислим холандката и нейната дисертация. За мене по-интересен е друг паралел – дали хипотезата за някои от корените на домашното насилие не притежава евристичен потенциал да проясни и електоралните нагласи в нашето общество днес.

Сходствата са твърде силни. Огромна част от българските избиратели продължават да си харесват премиера – домашен насилник, който обаче пази някакво благоприличие на все по-тясната за него международна сцена. Нещо още по-интересно – огромна част от избирателите, не без безотговорна медийна подкрепа, продължават истерично да толерират ролеви модел, чиято крайна фаза е физическото насилие. Да набиеш гаджето на дъщеря си по принцип не е достойно за хвалба, която да предизвика публични овации, а повод за търсене на наказателна отговорност. Да искаш Доган да ти се яви на една ръка разстояние, да обясняваш наляво и надясно колко ти е бърза деснячката, да се хвалиш, че си първият бял шампион по карате, да риташ на вързано с Вучката и да не даваш обяснения за Мишо – бирата, за нарушаването на човешки права и да толерираш злоупотребите на вицепремиера са все елементи от арсенала на един ролеви модел, който се разминава с този на демократичния политик. Крайна проявна форма на такъв модел е физическото насилие и – точно както при домашното насилие – няма никакви гаранции, че избирателите, които толерират подобно поведение няма сами да станат негови жертви.

Ако хипотезите на онази холандка са основателни, то проблемът не е толкова в насилника, а в социалната среда, която прави трудно осъществимо или направо невъзможно рационалното поведение, защото няма ред, правила и предвидимост и по този начин стимулира общественото толериране на мачизъм – както у дома, така и на публичната сцена. Разбира се и „Бягство от свободата”, и „Тоталитаризмът” отдавна в подробности нищят детайлите на този социален проблем. Въпросът не е дали сме теоретично подготвени да го разберем. Въпросът е има ли обществото ни развита имунна система, за да реагира овреме на заразата. Въпросът е дали на предстоящите избори ще продължим да толерираме ролевите модели, които кулминират в домашно  или вътрешно насилие /domestic violence/ или ще потърсим пътя към свободата с нейните отговорности и предизвикателства. Защото насилникът у дома и в политиката никога не се отказва сам. Помните – най-често в съда той заявява, че постъпва така, за да демонстрира… любовта си.

Венелин л. Стойчев

Бях сред най-резервираните, когато за първи път чух концепцията за видео клипове за кампанията на Меглена Кунева и Любомир Христов. Но клипът „Така трябва” взриви всичките ми резерви. В клипа са представени една жена на 33, която управлява семейния шивашки цех, една жена на 31, която е пряк началник на 27 мъже в завод за алуминий и една жена на 54, която пътува из цялата страна, за да разбере възможно най-много за проблемите на хората. Всяка една от тях прави това, което прави, защото така трябва.  

„Така трябва” ме впечатли толкова силон, защото ми напомни за един много задълбочен анализ на Шерил Уелс, американски социолог. Тя е кръстила изследването си Battle time – „Бойно време”. Шерил Уелс[1] изследва как Гражданската война в САЩ допринася за модернизацията на южните щати. По време на войната южняшките жени се включват като доброволци, медицински сестри, помощници в болниците, санаториумите, полевите лечебници. В цивилния си живот тези жени са били подчинени на ритъма на „мъжкото време” – всекидневието им е било зависимо от това кога съпругът става от сън, чете вестника си, закусва, излиза за работа, прибира се за вечеря, коси ливадата, чете вестник, ляга.

По време на войната, обаче, тези жени трябвало да се справят със сложни всекидневни задачи, свързани с управлението на лечебниците, с разпределението на провизиите, администрирането и обгрижването на болните и ранените, планирането на разходите за медикаменти и материали. Тези сложни дейности изисквали изключително прецизно планиране, строго спазване на графиците, синхронизиране на действията и готовност с план „Б”, ако нещо се обърка. „Мъжкото време” вече не вършело работа. Затова било заменено от ритъма на „бойното време”. Така войната се оказва много здравословна школа по модернизация, която научила южняшките жени да планират и да управляват времето си, да разпределят ресурсите си, синхронизират действията си.

Когато след войната те приложили наученото във всекидневието, в цивилния живот, били изумени от това как рационализацията на времето води до рационализация на живота им като общност, като граждани, като хора. Шерил Уелс, авторката на изследването, смята, че това е един забележителен пример за това как уроците на армията водят до обществена модернизация, до автономизация на жените и повече свобода на гражданите.

Но днес у нас хората, гражданското общество, бизнесмените и бизнесдамите вече са се научили да управляват рационално времето си, да планират, да предвиждат, да синхронизират. Научили са се, защото „така трябва”. Защото те са в „бойното време” на своите задачи, проблеми, цели. Независимо дали са на 33, на 31, на 54. Но тяхната рационалност се спъва в ирационалността на институциите, на административната практика, на доминиращата организационна култура, на управленската мачовщина. Отказът на управляващите от рационален диалог с рационални аргументи, от задълбочен дебат по важни обществени приоритети и непрекъснатото подменяне на критичния публичен анализ с пиар фокуси и ефектни (но не и ефикасни и ефективни) фрази, на практика скрито подкопава шансовете за успех на всяко усилие за рационализация на политическия дебат у нас и така разяжда предпоставките за демокрация.

Мисля, че както жените на 31, 33 и 54, които постъпват така, защото „така трябва”, така и всички граждани имаме право на информация, право на работещи институции, на обществена модернизация, на политическа конкуренция, на сигурност и предвидимост, на граждански свободи, на публични предизборни програми, платформи, ангажименти. Имаме право на свободни и честни избори. Имаме право на избор. Право на повече рационалност в политиката. И трябва да се борим за тези наши права. Защото така трябва.   

Днес пак чухме шокираща черна хроника за катастрофите по българските пътища. През месец август броят на произшествията се удвоява. Удвояват се и предложенията за по-строги санкции срещу шофьорите, отнемане на автомобилите на пияните водачи, криминализиране на предоставянето на МПС на неправоспособен водач и т.н., и т.н.

Вярвам, че е основателно да направим паралел между войната по пътищата днес у нас и борбата срещу дуелите в Европа. През 17.в. в Европа се надига цяло движение, което се опитва да озапти не просто нестихващата, но разширяващата се практика на дуели, които погубвали елита на обществата. Романтичната представа за дуелите, като честен сблъсък между мъже на честта, които поръчват на хубавката сервитьорка за закуска „два пистолета и само едно кафе, моля” е плод на фантазиите на 19. в. и няма нищо общо с коварната практика на реалните дуели от 17.в.

Реалната практика е много сходна с бюлетините на КАТ, които съобщават броя и възрастта на загиналите през последния уикенд.

Но за мен днес по-важно е друго – всички опити на властите да овладеят мащабите на онази дуелена епидемия претърпявали пълен провал. Първо се захванали да повишат санкциите на дуелиращите се, но това не дало никакъв положителен резултат. Във Франция през 1609 г. крал Хенри ІV се опитал да се бори с проблема, като разрешил официално средновековните дуели, които се провеждали пред публика и при строги правила. Но това било нещо като отваряне на състезателните писти за любители и не дало почти никакво отражение върху нелегалните дуели, които всъщност представлявали същинският проблем.

В Англия Джеймс І събрал най-мъдрите си мъже и изготвил систематичен цялостен план срещу дуелите, включващ законодателни мерки, по-строг контрол в университетите и казармите, криминализиране на участието в дуели. Отново не бил постигнат никакъв резултат. Най-доблестните мъже на нацията продължавали да се избиват едни други като псета.

И ако вие си мислите, че само безразсъдни и безотговорни хора са участвали в дуелите, си припомнете за А. С. Пушкин.

Причината за дуелите и за много от катастрофите по пътищата днес е една и съща – накърнено его. Затова дуелите отмрели с възникването и развитието на самосъзнание за смисъл на живота, който излизал отвъд тесните граници на егото на този или онзи офицер. Този смисъл е в идеята за общо благо, за национален интерес. Този смисъл е в самосъзнанието за принадлежност към човечеството. Когато си част от човечеството, когато си се изправил на пътя на прогреса, тогава разбираш, че не е лесно човек да умре за една кауза. Но още по-трудно е да живее за една кауза.

Много ми се ще у нас днес да започнем дебат за това какво е общо благо, какъв е националният ни интерес, какви са националните ни цели и приоритети. Да започнем заедно да дефинираме онова, което Имануел Кант нарича „съвременност”, „актуалност”. Да започнем да се питаме какви са целите на нашето общество в контекста на Европейския съюз и ускоряващите се процеси на глобализацията.

Мисля, че президентската кампания е добър повод за подобен дебат. Стига, разбира се, всички кандидати да имат куража да се обявят и излязат на светло…

Венелин Л. Стойчев

Най-лесно е да кажем, че Андерш Брайвик е луд. Че е маниак, психопат, крайно десен
екстремист, откачалка. Ще чукнем на дърво, за да не ни се случи. Ще изпитаме
малко (само)съжаление. Ще се утешим, че след като службите за сигурност в
Норвегия могат да допуснат подобна катастрофа, то никой не е застрахован. И ще
забравим. Защото от нас не зависи. Ние сме малка държава. Така е най-уютно…

Но е безотговорно. Защото Андерш Брайвик не е луд. Той е образован, възпитан, умен,
последователен, находчив. Обмислял е действията си в продължение на години.
Следил е в детайли политиката за сигурност на НАТО и на Европа. Споделял е
идеите си с приятели, противници и съмишленици. В социалните мрежи, но и очи в
очи. И ни припомни, че има много по-опасен тероризъм от свързания с радикалния
ислям и Алкайда – вътрешният тероризъм, чийто предпоставки модерните общества
сами произвеждат и възпроизвеждат. Точно по същия начин, по който планета на
Малкия принц произвежда баобаби.

Да, ние сме малка държава. Малка като планетата на Малкия принц – астероидът Б-612.
Това има много предимства. Например, можеш за един ден да стигнеш от единия
край до другия. И да се върнеш. Както можеш да гледаш много залези, ако си
тъжен на Б-612. От друга страна, за да се справиш с живота на малка държава (и
на малка планета), е нужна самодисциплина, внимание и отговорност.

Малкият принц редовно проверява планетата си за покълнали баобаби и редовно почиства
вулканите си. Защото знае, че дори един-единствен пораснал баобаб или запушен
вулкан могат завинаги да унищожат планетата му.

Вярвам, че новият български президент трябва да включи „Малкият принц” в платформата си. Новият български президент трябва
внимателно и отговорно редовно да прочиства всички малки баобаби в българската
политика, законодателство, висши назначения. Баобаби, които се прокрадват под
формата на лоши закони, които нарушават човешките права, не следват принципите
на добро управление, предвиждат нови разрешителни и лицензионни режими.
Баобаби, които номинират и назначават на ръководни постове не отговорни професионалисти,
а приятели и съпартийци. Баобаби, които растат под формата на ксенофобия,
расизъм, омраза, озлобление и безпътица. Които причиняват икономическо,
политическо или битово насилие чрез монополи, полицейщина или груба интервенция
в личното пространство.

Милиционерският подход тъпче къде що покълне и запушва насила вулканите. Така създава
предпоставки за още по-мощен взрив на вулканите и покрай баобабите убива и
розите. Държавническият подход изисква от новия български президент да следи
внимателно за появата на Роза, да я похлупва срещу течение, ако е необходимо, и
редовно да почиства всички вулкани в обществото, за да предотврати
акумулирането на опасни енергии, които могат да изригнат и нанесат тежки икономически
и социални щети. Гласовете на маргиналите, на онеправданите, на недоволните, на
засегнатите, на различните, на ексцентричните не трябва да се потискат и заглушават,
за да не избухнат. Само когато едно модерно общество развие институционална
среда, която да канализира енергията на недоволството и да я конвертира в
съзидателна сила, само тогава това общество има шанс за икономическо развитие,
социално благополучие и културен просперитет.

Така се живее на малка планета. Или в модерна държава.

На нарочна пресконференция Предизборният щаб на
управляващата партия представи 47 свои кандидати за кметове. Не, бяха 48. 47
плюс кмета на Каварна. Значи 48. Близо 50. Но без кмета на Сливен и този на
Врана. Засега. После ще видим. Както и да е. Важното е, че започва предизборният
рицарски поход.

***

Нали никой не си мисли, че шлемът на
западноевропейския рицар, който покрива цялата глава, по-добре предпазва рицаря
от нараняване с хладно оръжие? Целта на шлема е най-вече да скрие очите на
рицаря. Но не от чужд меч, а от чужд поглед. Защото който види очите, ще узнае
името. А името е същност. Който знае името, владее същността. Между другото, от
там идва и козируването, „отдаването на чест”, – не се козирува без шапка в
Европа, защото шапката символизира шлема, а козируването символизира
повдигането на забралото на шлема и откриването на очите – по този начин
рицарят доброволно предава името си, същността си, в ръцете на своя владетел,
демонстрирайки безпределно доверие.

***

За разлика от рицарите, Петкан няма своя същност.
Затова и името му не е израз на нещо вътрешно, а отразява ситуативния характер
на запознанството му с Робинзон Крузо – понеже се срещат в петък, се казва
Петкан.

Петкан може и да си няма собствено име, но рибите,
които той лови си имат имена. За Робинзон Крузо те всички се казват „риба”. За
Петкан обаче те не може да се казват всички „риба”. Те трябва да са туна,
сьомга, моруна, риба-меч, тилапия, снапър…

Но, ако все пак Петкан прави разлика между
видовете риба, то за един ескимос е немислимо да нарича всички кучета от своя
впряг на името на вида „сибирско хъски”. Всяко отделно куче си има свое лично
собствено име. Ескимосът може да не знае точния брой на кучетата си, но веднага
ще разбере, ако някое от трийсет и двете е неразположено, наранило си е предна
дясна лапа или очаква малки. Ескимосът не може да ранжира кучетата спрямо
различни абстрактни признаци – например, да ги подреди по цвят, по възраст, по
пол, по тегло. За него всяко куче е уникално.

Ескимосът, овчарят, краварят не мислят абстрактно.
Те мислят конкретно. Мислят предметно. И се оправят с живота. Точно като онова
амазонско племе, което няма думи за
числата. Ескимосите не могат да разберат, че имат около 63 думи за сняг.
Защото няма абстрактната дума „сняг”, която да съдържа 63 подразновидности. За
сметка на това имат „мокър сняг”, „вчерашен сняг”, „сняг, по който не е
минавала бяла мечка от три часа”.

***

Структурата на езика е структура на мисълта. А
структурата на мисълта е структура на света. Колкото по-прост е светът, толкова
по-предметно е мисленето. Сложният свят налага, изисква, развива сложно,
абстрактно мислене. Колкото по-сложен, по-многообразен, многомерен, разнороден,
диференциран е светът, толкова по-трудно е той да бъде разбран, а без разбиране
трудно се осъществява човешко действие. Разбирането на сложен свят изисква абстрактно
мислене. Най-сложни от всички известни ни общества са модерните. Защото те сами
непрекъснато поддържат, възпроизвеждат и акселерират темповете си на промяна и
вътрешна диференциация. Затова социалната регулация на модерните общества
изисква абстрактни, формални, общи, универсални социални регулатори. Модерната
политика е базирана на формални, абстрактни принципи. Колкото по-модерно е едно
общество, толкова по-абстрактно е мисленето на неговите обитатели. И обратното.

***

На нарочна пресконференция Предизборният щаб на
управляващата партия представи 47 свои кандидати за кметове. Не, бяха 48. Близо
50. Както и да е.

От номинираните половината са кметове в момента,
депутати и областни управители. Почти половината. Малко по-малко от две трети. 28
са кметове. Добре, който иска да си го сметне там нещо. Това не е важно. Важни
са имената. Трите имена. И ЕГН. Шегичка. Например, Данчето. Всички я знаете. Но
за нея – по-късно. Или Миро. Миро… Как точно му беше фамилията? Не са важни и
имената (има ги в списъка, заедно със снимка). Важни са хората. Всички са личности. Всички имат
своя история. Своя съдба. Някои са напуснали други партии. Някои са били
подложени на натиск. Някои натискат правителството да реши проблемите на
общините им. Но това са конкретни
хора. Да се говори за тях в абстрактни категории би било проява на неуважение.

***

Какви абстракции? Каква модерност? Какви пет лева?

Гласовете на прехода – Либералите

Политическият либерализъм в България и Германия след 1989 г.  

14 април 2011, София, Радисън Блу Гранд Хотел, зала Александър

Участници:               либерални политици и експерти, студенти, преподаватели, представители на гражданското общество, журналисти, дипломати

Организация:          фондация за свободата „Фридрих Науман” и

Институт за съвременни дигитални архиви (ИСДА),

Работни езици:        български и английски със симултанен превод

ПРОГРАМА

10.00 – 10.20               Откриване  и приветствия към участниците

                                    Петър-Андреас Бохман, Pъководител на проектите на фондация за свободата „Фридрих Науман” за югоизточна Европа

Д-р Венелин Стойчев, социолог, член на изследователския екип на ИСДА

10.20 – 10.40               Представяне на резултатите от изследователския проект „Либерален архив на прехода“, реализиран със съдействието на фондация за свободата „Фридрих Науман”

Д-р Венелин Стойчев

10.40 – 11.00               Предстявяне на книгата „Гласовете на прехода – Либералите“ – сборник с интервюта на либерални политици и експерти

Аспарух Панов, координатор на проектите на фондация за свободата „Фридрих Науман” за България и Македония

11.00 – 11.20                Либерализмът в обединена Германия. Предизвикателствата на последните 20 години

                                    Mанфред Рихтер, член на УС на фондация за свободата „Фридрих Науман”, бивш депутат в Бундестага и кмет на Бремерхафен

11.20 – 11.40                Въпроси и отговори, Дискусия

11.40 – 12.00               Кафе пауза

12.00 – 14.00               “Във всички партии има либерали. В либералните партии очакваме те да са мнозинство” (цитат от Президента д-р Желю Желев)

Панелна дискусия „Либералите в българския преход“

Участници по азбучен ред: Борислав Цеков, Димитър Луджев (очаква се потвърждение), Корман Исмаилов, Михаил Неделчев

Mодератор: Aспарух Панов

Венелин Л. Стойчев

Децата знаят от телевизията историята на едно момче, което много иска другите да го приемат. Опитва да се запознае, но щом някой го зърне, започва да пищи от ужас и да се крие. Момчето смята, че е много грозно и образът му плаши всички. Отива при едно огледало. Наднича в него. Но там няма никакъв образ. Защото момчето няма лице. То е умряло. И вече е добрият дух Каспър…

Призрачен (макар и съвсем не приказен) дух припознаха някои наблюдатели и анализатори и в действията на ДАНС през последните седмици. Най-вече при проверката по домовете на лица, чиито имена са в подписката на РЗС за промяна на конституцията. Така отново стана актуален въпросът дали ДАНС се е освободила или все още е обладана от призрака на тоталитарната Държавна сигурност. Защото тъкмо от действия като тропане по вратите на хората с въпроса дали сам си влязъл или някак си си попаднал в някакъв списък лъха смразяващата все още кръвта сянка на тоталитарните тайни служби. Така в публичното пространство само за няколко часа се консолидираха две твърди крайни позиции. От една страна беше артикулирана тезата (най-видни изразители станаха вътрешният министър, Цв. Цветанов, и председателят на парламента, г-жа Ц. Цачева), че промяната на конституцията е въпрос, който пряко засяга държавността и затова няма нищо по естествено от това именно ДАНС да се занимава с този въпрос. От друга страна бяха публично изразени съмнения, че тъкмо бивши и/или настоящи кръгове в самата ДАНС са спретнали „активно мероприятие” като са манипулирали подписката. Затова точно тези хора най-добре знаят как сред хилядите подписи чрез уж „случайна извадка” да попаднат тъкмо на журналист от национална медия и депутат от управляващата партия. Колкото и да са инфантилни от РЗС, продължават привържениците на тази теза, те едва ли биха фалшифицирали подписите на точно такива хора.

Ето по този начин, след включването на ДАНС в тази политическа игра, обособяването на двете крайни позиции в публичното пространство всъщност измести важни дебати като например за това дали и каква точно промяна на конституцията е необходима; как може тази промяна да бъде обоснована в контекста на членството на България в ЕС, глобализацията, националните приоритети; какви са механизмите за иницииране и политическо износване на подобна промяна; как може да си осигури максимално гражданско участие, подкрепа и легитимност на подобна инициатива. От дневния ред отпада и изобщо темата за референдумите; за необходимия брой гласове за провеждане на референдум, за формулирането на въпросите. Отпадна и въпросът за защитата на личните данни и законовите и процедурни механизми, които да гарантират подобна защита. Проблемът за електронното правителство, електронните подписки и гласуване през интернет. Остана само въпросът: работа ли е на ДАНС да се занимава с проверка на имена по домове.

Обикновено подобно болезнено изтласкване в публичното пространство на някаква тема и подмяната й с друга е симптом за някакви остри, неудовлетворени напрежения, които избиват в кризисна ситуация. Защо дебатът за конституцията беше удавен и разводнен в дебата за ДАНС? Едва ли реакциите биха били толкова истерични, ако проверката по домовете беше извършена от преброители на НСИ, служители от ГРАО, призовкари или кварталния инспектор, например. Ако не ставаше дума за тропане по домовете, а за имейл, писмо или обаждане по телефона… Въпросът кой извършва проверката е важен, защото до голяма степен предопределя и резултатите от проверката. Промяната на конституцията е структуроопределящ въпрос и когато някой получи сигнал за нередности, било и председател на парламента, би трябвало да реагира. Но дали точно ДАНС е институцията, която обществеността възприема като надпартийна, независима, безпристрастна, компетентна и обективна?

Затова, ако Каспър не вижда нищо в огледалото, нека се запитаме какво се вижда в съвременното огледало на ДАНС – интернет страницата на агенцията? Защото едва ли все още има съмнения, че публичният образ на една институция е неотстраним елемент от самата тази институция. Нещо повече дори – в съвременния свят все повече важи правилото, че „всичко, което не е в интернет, не съществува”. Страницата на ДАНС съществува и е на разположение на всички заинтересовани граждани, експерти, журналисти. Няма никакви съмнения, че „програма минимум” вече е изпълнена и на сайта са качени основни материали, които засягат публичния образ и работата на ДАНС. Затова тук бих искал да предложа малко „обратна връзка” под формата на впечатления, очаквания и препоръки за подобряване на този сайт, които са по-скоро част от все по-малко „волната” програма-максимум.

Първо, още в самото начало бих искал да обърна внимание върху „философията” на сайта. В момента страницата на ДАНС в интернет няма ясен адресат. Тя е твърде статична, твърде скована, не изпраща послания и не предпоставя интерактивност. Страницата оставя впечатление, че е изготвена насила, под натиск, по задължение, като авторите внимателно са избягвали всякаква доза творчество и въображение. Качената информация е в твърде суров вид. Ако мога да си позволя метафорично изказване, сайтът е по-скоро склад, в който са натрупани кашони и сандъци със задължителна информация. Ако изобщо при правенето на сайта е имало някаква презумпция за адресат, то това са по-скоро други държавни институции, които така или иначе имат достъп до тази информация, а не гражданите, журналистите, бизнеса, нестопанските организации на гражданското обществото. Но проблемът с легитимността и публичната подкрепа към ДАНС не е въпрос на отношения с други държавни органи, а по-скоро въпрос на публично взаимодействие с медии и граждани.

Второ, проблемът с адресата води и до следващ въпрос – в момента сайтът по-скоро скрива, отколкото да показва. Най-малкото в смисъла, че сайтът не интегрира, не приобщава посетителите към каузата, мисията, целите, задачите, предизвикателствата на ДАНС като институция и на националната сигурност като проблемна сфера. В момента страницата оставя впечатления за тежка бариера между ДАНС и обществото. Гражданите и Агенцията са от двете страни на барикадата, не са партньори, а си противостоят – сякаш обществото иска някаква информация от ДАНС, а Агенцията се опитва да не я предостави. Но смисълът от съществуването на подобен сайт е в това той да покаже, че гражданите и институцията са от едната страна на барикадата, че не се конфронтират, а заедно се изправят срещу предизвикателствата пред националната сигурност. Впечатлението от сайта е едва ли не, че всяко влизане в него се следи, документира, анализира и завежда в специална папка с идентификационен номер. Би трябвало да е обратното – гражданите не бива да се чувстват обекти на проучване, контрол, регулация, а да бъдат съ-при-частени към каузата на Агенцията.

Трето, за да се постигне подобен ефект е необходимо да се изградят канали за взаимо-действие, за многопосочна комуникация, за обратна връзка. В момента в сайта има единствено „брояч”, който съобщава колко са посетителите в сайта (което и създава усещане за поднадзорност). Но няма теми, няма анкети, няма статистика за четенето на материали, няма дискусионни форуми, няма архиви на въпроси към граждани, няма препратки към блогове, новини, социални мрежи. Възможностите за изпращане на информация, за подаване на сигнал са толкова опосредствани и формализирани, че по-скоро биха отказали добросъвестния гражданин, отколкото да го улеснят. Най-малкото може да има телефон за спешни случаи, или поне да излиза номер 112. Изискването за ходенето на място, на физически адрес, поставя гражданина в ролята на просител, а не на равноправен съдействащ.

Четвърто. Проблемите с адресата и интерактивността на сайта не са технически проблеми. Те са по-скоро следствие от онези концептуални дефицити, които изведох в анализа на визията за развитие на ДАНС. Мисията на Агенцията, каузата, приоритетите, целите, инструментите, принципите на работа трябва да бъдат логически изведени, обосновани и аргументирани, а не да са просто спуснати отгоре разпоредби, които не подлежат на обсъждане и анализ. Сайтът трябва да показва и да онагледява връзката между приоритетите на обществото и приоритетите на Агенцията. Гражданите трябва да са убедени публично в правотата на каузата и задачите, а не да трябва да се чувстват благодарни, че все пак някакви цели са сведени до знанието им. Както показва анализът на концепцията за развитие на ДАНС, смесването на политическо с партийно блокира ценностната обосновка на каузата на ДАНС, а от там и възможността за участие в изготвянето и провеждането на публични политики. Затова и едва ли е технически пропуск невъзможността от сайта да се отвори Етичния кодекс на служителите в ДАНС. Все пак вярвам, че такъв съществува и той ще бъде публикуван скоро.

Пето. Едва тогава ще може да се очаква гражданите да подкрепят тези каузи и задачи. Едва тогава ще е възможно и изпълнените на следващата препоръка – сайтът да съдържа конкретни, практически приложими мерки, които гражданите могат да предприемат, за да подпомогнат каузата на ДАНС, за да повишат гаранциите за защита на националната сигурност. Гражданите трябва да разберат през сайта как могат да се включат, как могат да участват, как могат да се интегрират. Едва ли е някакъв проблем пред специалистите от ДАНС да изготвят „десетте правила”, които да спазваме при терористична заплаха; да изпишат „петте признака”, за които да внимаваме, когато ползваме метрото и въздушния транспорт; да изготвят инструкция от стъпки, които всяка детска градина, училище, университет могат да извървят, за повишат сигурността и да създадат предварително адекватна система за действие при криза. Експерти по сигурността все по-често ни уверяват през медиите, че у нас засега няма терористични нападения. Трябва ли да се случи подобно, за да проумеем, че без ангажираността на обществото към задълженията на ДАНС няма как да се повиши нивото на сигурност в съвременния свят. Националната сигурност не е само скрита работа на тайните служби, а и публична кауза.

Част от тази препоръка е и извеждане на възможности, стъпки, процедури за кариерно развитие в ДАНС. Вакантните места, принципните позиции, общите критерии трябва да са публично достъпни.  

Така, шесто, стигаме и до необходимостта не от схематизирана и суха историография, която някак си се чуди как да примири ДС-корените на ДАНС с ценностите на демократичния свят, а от история на каузи, мисии, концепции, която да вдъхновява, демонстрира ценности, морал, публична мисия. Такава история може и би било добре да бъде (както целия сайт) таргетирана – за ученици, за медии, за граждани, за изследователи и т.н. Ако иска ДАНС да се пребори за обществена подкрепа, не е достатъчно да публикува опровержения и декларации на политически изказвания. Трябва да направи в сайта си секция за ученици и студенти, които да четат казуси, анализират факти и разплитат сложни случаи.

Седмо, сайтът трябва да има лице, ако иска да интегрира и да приобщава. В момента всичко е анонимно, безлично. Не само, че няма картинки, графики, илюстрации, но няма нито едно човешко лице със собствен профил. Лицето на ДАНС (сайтът) е безлично. Това не е предпоставка за съ-при-частяване на гражданите. Най-малкото началникът на Агенцията, говорителят на Агенцията трябва да присъстват с лицата си. В най-лошия случай, може да се „вземе под наем” един журналист или актьор, който да „посреща” гостите на входа на сайта и да ги „развежда” из съдържанието им. От качените и в момента връзки към други подобни агенции се вижда как може да се направи виртуална разходка из тях. Не е скъпо, но е ефективно.

Осмата препоръка може да изглежда техническа, но не е безполезна – в момента на сайта няма информация кога и от кого е качена дадена статия. Трябва да има дати, най-малкото за да може да се трупат архиви и посетителите и изследователите да се ориентират в контекста на съответната публикация. Това е сайт на ключова за националната сигурност публична институция, а не е заводско агит-табло на входа на соц. предприятие, където се закачват материали с очакването никой да не ги чете. Разбирам, че ако няма дати, отпада необходимостта да се пишат „актуални новини”, но като външен експерт не ми се ще да вярвам, че точно тази Агенция попада в поднможеството на онези, които хем искат да ходят в гората (да участват в публичния живот), хем се страхуват от мечки (под формата на публични тези).

Девето, в момента норамативната уредба е изтърсена на сайта в насипен вид, колкото да може да се каже, че я има. Ако ДАНС иска да придаде човешки образ на публичната си страница, би било разумно да се добавят по няколко реда за това кой нормативен акт каква сфера и по какъв начин регулира.

Десето, ако всичко казано до този момент е налично на сайта, то тогава няма да има нужда да се скриват страниците на партньорските служби (в момента до тази част от сайта се стига най-трудно, с най много кликвания от началната страница), а ще може да се изведат като „връзки” още на входа.

Искам да бъда разбран правилно – не казвам, че подобряването на сайта само по себе си ще реши проблемите на ДАНС. Казвам само, че сегашният вид на сайта не успява да скрие тези проблеми. Нещо по-лошо – допринася за възпроизводството им…